Академия за Родители

Блог
12
Apr

Психологът Иван Игов: У нас се наблюдава синдром на отложения живот

Иван Игов е роден във Варна. Завършил е психология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Координатор е на проекта „Училище без насилие“, който е съвместна инициатива на УНИЦЕФ, Държавната агенция за закрила на детето, Министерството на образованието и науката и на Столичната община. Автор е на държавните стандарти за обучение по психология в средното образование, на няколко книги и учебници.

– Г-н Игов, Евростат отново отбеляза, че в България над 50% от хората до 34 години избират да останат в дома на родителите си, а не да създадат свое семейство. По този признак сме на второ място в Европа, като преди нас е само Словакия. Защо младите у нас не желаят да излязат от под крилото на мама и татко?

– За Словакия не знам, но специално в България това е свързано с един феномен, който в последните години активно се подкрепя от държавата. Нарича се синдром на отложения живот. Абитуриентите излизат от училище с много малко социални умения за справяне в света на възрастните. Нашето училище е обучилище – не дава почти никакви практически умения, няма часове по кариера, няма часове, в които да се казва на учениците как да си търсят работа, кои са техните силни и слаби страни за бъдеща професия. Това, което наричаме професионални гимназии, са места, където учениците почти не ходят. За да си пазят делегираните бюджети, директорите не казват нищо дори децата да не стъпват със седмици. В университетите пък на практика има повече места от кандидат-студенти. Много от тези млади хора, решават, че след като не знаят как да си намерят работа, нямат конкретните умения да правят това, което искат или да получават достатъчни доходи, ще поседят още на гърба на мама и тати.

– Излиза, че младите хора са професионално неориентирани и затова предпочитат да не са самостоятелни?

– Факт е, че са неориентирани. Правили сме с колеги психолози изследвания, с които установихме, че над 70% от завършващите средно образование не знаят какво ще правят оттук-нататък. Обикновено казват, че ще учат, но не определят нищо конкретно, не знаят какво ще правят през следващите 10 години. Цялото това отлагане на зрелостта логично се обвързва с това, че оставаш при родителите си, защото те ги издържат. Ако се хванат на работа, тя не е постоянна и е само, за да си купуват неща за себе си. За съжаление, това за някои хора продължава и след 30 години.

 

– Родителите фактор ли са при решението на детето да остане в „бащината къща“ по-дълго?

– Майките, че и бащите в България гледат на детето си като на дете през целия живот. Те не са научени да го „отбият“, когато трябва. В други страни детето отива в колеж в отделен град, далеч от семейството си. Живее и учи самостоятелно. Това у нас, за съжаление, го няма и поотрасналите деца си остават вкъщи. Родителите не искат да ги пускат, за да не останат сами, което води и до друг феномен – на празното гнездо. Когато останат сами майките и бащите преживяват криза, а за да я избегнат, родителите у нас мотивират децата си да останат повече.

– Този феномен не е ли свързан и с българската народопсихология – цялата фамилия да живее в един дом?

– Има го и този елемент. В по-малките градове и селата се строят огромни къщи с идеята наследниците да живеят в тях. Но в съвременния свят, който е едно глобално село, няма как да стане.

Източник: Национална мрежа за децата

Leave a Reply