Академия за Родители

Блог
25
ян.

Привилегированите деца

През декември, нашите приятели от Гражданска инициатива за безопасни детски площадки проведоха един много интересен конкурс за истории от детските площадки. Участваха много деца, но и възрастни. Имаше тъжни, смешни и вдъхновяващи истории. Имаше и една, която много ни жегна, защото показа как една несправедливост в детската градина може да има огромно значение за живота на един човек, че дори и на децата му. Споделяме я с вас.

Точно по темата ни попадна и следното сравнение между богато и привилегировано дете и такова, на което родителите работят на две места, за да вържат двата края. Няма как иронията да е по-голяма от това, привилегирования пораснал да заяви че никой никога не му е давал нищо на сребърен поднос. За съжаление е нормално привилегированите да имат повече възможности, макар и да е адски нечестно за останалите. Според нас това което може да помогне е непрекъснатото учене и несмиримата воля.

ДВЕТЕ  МОМИЧЕНЦА

От Ани Стайкова – Иванова

 

Бях тригодишно момиченце. С големи тъмни очи и с бухнали кестеняви коси, украсени с огромна панделка, която майка ми колосваше с много любов. Имах милата любов на мама, благородната любов на баба и дядо, на баща ми Васил и на чичо ми Симо. Много приказки, много песни и стихотворения научих от тях. Закърмиха ме с любовта към роден край и Родина. Разказваха ми българската история. Разказваха ми за страшното Турско робство и кога се е освободила България. Водиха ме по ниви и лива-ди, изпъстрени с причудливи полски цветя. Минавахме покрай изворчета и ручейчета, събирахме шишарки и се радвахме кога на борова, кога на букова гора. Детството ми беше щастливо. Не знам защо е трябвало да ме изпращат и на Детска градина. То не бе-ше в селото Детска градина, а ги наричаха “Летни площадки” или “Детски площадки”, защото траеха само през лятото. Когато бях на три годинки, ми купиха малка, кокетна чантичка, в която да си нося принадлежностите за Детската градина.Учителката беше наша съседка. Детска музикална учителка, дошла на село да кара стажа си. Всяка сут-рин майка ме предаваше на кака Анче и така тръгвахме към градината. Вечер се връ-щахме щастливи, хванати с кака Анче за ръце.

Но другото лято учителката беше друга. Руса и красива, но някак си студена, без душа. И тогава започнаха патилата ми. Всеки ден плачех и не исках да ходя там. Чув-ствах се дълбоко нещастна и уплашена. Още не знаех защо?

Един ден, като си играехме в пясъчника, Дафинка ме бутна без никаква причина. Кокалчето от вътрешната страна на левия ми крак се разкървави, течеше ми кръв, боле-ше ме, а беше и замърсено. Навярно ме е боляло много и съм се ядосала на Дафинка. Ударих я по гърба с юмрук и хукнах да се оплача на учителката. Когато отидохме при Дафинка, тя плачеше. Оплака се от мене, че съм я ударила. Вместо да разучи как точно е станало всичко, другарката Керева започна да дърпа ухото ми жестоко и да вика с все сила. Получих замайване, зави ми се свят, чувах някакъв приглушен тътен, притъмня-ваше ми пред очите. После пусна ухото ми и започна да ме бие жестоко и да ме ругае. Наизскачаха лелите. И те започнаха да милват и да успокояват Дафинка, а мене да ме навикват и наругават с всичка сила. А съм била само на четири годинки. Плачех и се чудех защо всички се държат така с мене? Никой не ме защити. Никой не проми раната ми и не превърза крака ми.

След много години си дадох сметка защо ми се е случило всичко това. Дафинка е била дъщерята на кмета, а аз – на беден овчар. И оттогава – болката, унижението, безсилието, липсата на всякакво самочувствие бяха мои неизменни спътници до петде-сет и петата ми година. Колко болка и огорчения през живота си изживях заради Дафинка? Ако Дафинка решеше да ми открадне часовника с позлатената ми верижка, нито аз, нито родителите ми можеха да и кажат нещо. Ако решеше да облече моето палто и да се разходи до някъде с него, пак нищо не можехме да и кажем. Отмъкна приятеля ми и се ожени за него, а уж беше ходила с деветдесет и девет мъже. Аз още повече потънах в отчаяние, че баща ми е овчар, и се омъжих за един несретник – сирак от сиропиталище, та един живот видях…

Разболях се… Стигнах до психиатрията. Даваха ми лекарства, но не ми помог-наха. Ставах все по-зле. Както казваше жената на един офицер – “Без самочувствие” и “Без достойнство”. Дълбоката причина за всичко това успя да разкрие моя приятелка, която завърши психология, като четвърта или пета диплома. В задълбочените си анализи тя стигна до извода, че причината за пониженото ми самочувствие не е фактът, че баща ми е овчар, а дълбоката травма от детството. Дафинка! Физическата и душев-ната рана, която не зарасна повече от пет десетилетия. Тази несправедливост на учител-ката, на лелите, на всички. Да бяха поне промили и превързали раната ми. Но те и това не направиха.

От “Лятната площадка” не научих нищо. Помня само припева на една песен, който беше:”Ла-ла-ла-ла-ла…”. И нищо друго. Наказанията, че не си изяждах храната. Аз си изяждах хляба и повече не съм могла. Помня как ме отвиваха в креватчето и ме биеха и ругаеха, че не съм заспала.

От “Лятната площадка” не научих нищо. Помня всичко от баба и дядо, от майка и татко, от обичливия ми чичо. Безценни знания ми даде незабравимата ми учителка от началния курс Денка Балтова. И някои добри учители от прогимназиалния курс.

После и синът ми беше малтретиран като дете в училище, лучкан с камъни, плашен с опити да бъде търкалян по стълбите или изхвърлен през прозореца. Детето е изпитвало такъв ужас и стрес, виждайки смъртта в очите. Детето ми онемя. Не можеше да говори. Когато се опитваше, заекваше силно. Какво ли не изживяхме? И пак винов-ниците останаха ненаказани. Защото бяха деца на офицери или на родители с по-висок социален статус от нашия. Синът ми и сега има силни страхове и психически проблеми. Плача, че може би никога няма да имам снаха и внуче…

Но вече се питам:”Трябва ли да ги имам, ако и те ще имат моята съдба или тази на скъпото ми чедо?”

Заради Дафинка – дъщерята на кмета!… И заради много други, ненаказани, като нея!…

Leave a Reply