Агресията като ресурс

Здравей, Петър! Представи се накратко.

Казвам се Петър Пенчев. Преподавам Джу Джицу на деца и възрастни и съм детски психомоторен терапевт-с други думи, работя през игра, движение и контакт. За мен водещ подход е нелинейната педагогика: вместо „една правилна техника“, търсим как детето само открива решения, когато средата е добре подредена. В психомоторната работа използвам методи на отразяване и приемане-да видим човека пред нас и оттам да работим едновременно с тяло и психика. Занимавам се с Джу Джицу вече 13 години, отворил съм няколко клуба, а в момента съм треньор в GF Team.

В предварителния разговор каза, че агресията може да се гледа като ресурс. Разкажи повече.

За мен е важно агресията да бъде видяна като ресурс-от педагога, терапевта и родителя. Тя е витална енергия и форма на комуникация. Много често агресията е начин детето да заяви граница: „Не“, „Стига“, „Спри“. Това може да е бутане, отдръпване, силен глас-действия, с които човек защитава себе си и пространството си. В този смисъл с агресията понякога се работи по-лесно, отколкото с дете, което е напълно затворено, „изключено“, без енергия за контакт.

Ключът обаче е да не гледаме на агресията само като на действие, а като на съобщение. Често зад нея стои страх. Ако видим страха-какво плаши детето, какво го притиска, къде се чувства застрашено-тогава можем да регулираме поведението, вместо да го „притъпяваме“. В практиката ми има случаи, в които силно изразеното поведение се тълкува единствено като проблем за потискане, включително с медикаменти. А аз го виждам като сигнал: „нещо не е наред“, „нещо не ми е поносимо“.

Детската агресия в ранна и предучилищна възраст

А какво правим с нашата родителска агресия? Много родители се самообвиняват, че изпускат нервите си.

Първо-човешко е да изпуснеш нервите си. И на мен ми се случва; имам двама сина. Важното е какво правим след това. След избухването идва регулацията: да осмислим къде е била границата, какво е ескалирало, кое е било съобщението зад реакцията. Отново стигаме до страха: какво ме притесни, защо го приех като нападение към мен, кое ме „натисна“?

Когато родителят успее да се върне в спокойствие и да си прости, той дава на детето най-ценния урок: как се влиза обратно в регулация. Има един прост, но силен момент-да хванеш точката на кипене навреме и да я назовеш: „Нещата ескалират. Не се чувствам добре. Имам нужда да направя пауза и дистанция.“ Това е ясна граница без нападение. Ако детето порасне с такъв модел, един ден ще може да каже същото: „Не ми е комфортно, нека спрем за малко, имам нужда от пространство.“ Това е зрелият разговор, към който се стремим.

Кога можем да го очакваме? Не е ли твърде амбициозно за малки деца?

Не бих го нарекъл амбиция-по-скоро процес. Единственото, което детето реално има нужда да получи, е време и повторяемост. Някои деца започват да се изразяват много ясно още на три години-понякога с думи, понякога с тяло. Ако ние от рано говорим спокойно, даваме предвидимост и уважение към границите, детето постепенно започва да „участва“ в този език. Дори още преди раждането-интонацията, ритъмът, спокойният глас са нещо, което детето разпознава и след това.

Почти във всички училища и градини е агресията е забранена. Дори, когато е в (само)защита. Но зная за една детска градина, където често казват: „Не удряш. Но ако нещо заплашва сигурността ти или това, с което играеш-можеш да се защитиш.“ Как го чуваш?

В психомоторната практика рамката е ясна: не е окей да нараняваш нито себе си, нито другия-трябва да има „съд“, който удържа емоцията. В бойните спортове логиката е различна: идват хора, които искат да се научат да поставят граници и да имат вътрешна и външна сила. Затова моето мнение е по средата.

Какво е важно за едно дете в конфликт? Три прости неща: дишане, движение и дистанция. Когато ни стане страшно, често задържаме дъх, тялото се „свива“, спираме да мислим и реагираме импулсивно. Ако детето бъде насърчено да „се раздиша“ и да направи стъпка назад-без да обръща гръб и без да се поставя в риск-то вече има шанс да излезе от „тунела“ на страха. След това може да потърси помощ от възрастен. Това е идеята, която разбирам зад подобни правила.

Какво става, ако детето е възпитано да се защитава, а после попадне в училище, където му забраняват да реагира дори когато е нападнато?

Виждал съм и двата сценария: деца, които търпят, и деца, които отвръщат. Честно казано, и в двете ситуации няма истински „победител“. Но в дългосрочен план детето, което е успяло да се защити, често запазва повече чувство за достойнство и превенция. При мен идват много родители, които искат да обърнат „мисленето на жертва“-онова вътрешно убеждение: „удариха ме и нищо не мога да направя“. Като терапевт разбирам какво се опитват да правят училищата-да намалят насилието. Като треньор обаче ми е трудно да приема идея, в която детето няма право на действие, защото живеем в свят, където насилието понякога е език. Нашата задача е да учим децата на по-добър език-но и да им дадем способности да се пазят.

А ако дете в прогимназията удари друго дете-как подкрепяме „ударилото“ дете, без само да го наказваме?

Да му се предложи помощ, не само санкция. Ако едно дете е ударило, това често значи, че няма достатъчно вътрешен контрол, достатъчно умения за регулация или няма принадлежност. Насърчавам работа с психолог, но паралелно с това-спорт. Често движението е каналът, през който агресията може да бъде „преработена“ безопасно. Може да е отборен спорт, може да е боен спорт. Идеята е детето да влезе в общност с правила, ритъм и уважение, където силата не е хаос, а контрол.

В залата често виждам следното: дете, което е било тормозено, тренира няколко месеца, връща се по-уверено, поставя граници-и много често „другото“ дете също идва да тренира. Когато и двамата имат място, където да изразят енергията си и да учат контрол, нуждата от бой в училище намалява. Вътрешният страх и нуждата да се доказваш се успокояват.

Агресията в ранна възраст, как се овладява и към кого да се обърнат родителите

Каква е ролята на майката, когато гледаме на агресията като ресурс?

Майката е ресурсът. Най-важното е тя да създаде здравословна рамка-място, в което агресията може да бъде изследвана, но и удържана. Това означава ясни граници и стабилно присъствие-не толкова с много думи, колкото с дела: как майката приема собствената си агресия, как се извинява, как назовава граница, как пита „Какво стана? Какво те изплаши? Какво не ти беше приятно? Какво усети?“.

Вместо морализиране („лошо е“), фокусът е върху приемане на чувството и насочване на поведението: „Разбирам, че си се ядосал/уплашил. Ударил си. Нека видим какво можем да направим следващия път.“ Това е разликата между „засрамвам те“ и „помагам ти да се научиш“.

А ролята на бащата?

Особено при момчетата бащата е силен модел за подражание. Майката дава основата и сигурността, а бащата много често показва поведението: как се ядосва, как се държи на пътя, как реагира, когато е засегнат, къде са границите му. Ако бащата не приема себе си, трудно ще приеме и преливащите реакции на детето.

Как учим децата на дисциплина?

Личният пример е решаващ. Много често родителите идват и казват: „Научете детето ми на дисциплина.“ Само че детето е в залата три, най-много четири часа седмично. През останалото време то е с родителите си. Кой има по-голямо влияние тогава?

Дисциплината не се учи отстрани. Затова при мен няма родители, които просто седят и гледат. Казвам го директно: родител, който дойде само да наблюдава тренировка, ми дължи сто лицеви опори. Има един час да ги направи.

Не приемам някой да стои встрани и да дава акъл: „Ей, направи това, направи онова.“ Тогава питам съвсем спокойно: „Ти с кимоно ли си? Не? Тогава защо даваш акъл?“

Когато родителят е прекалено амбициозен детето да се състезава, подходът ми е още по-ясен: ако искаш да натискаш, трябва да минеш по същия път. Тренираш и се състезаваш поне една година редом със сина си. Само така можеш да разбереш през какво минава детето.

Дисциплината не се постига с думи. Постига се е с внимание, усилие и уважение. Точно оттам започва дисциплината. Дисциплината е постоянство – в тренировките, в поведението и в примера, който даваш всеки ден.

А ако бащата го няма-физически или емоционално?

Това е реалност за много семейства. Тук искам да добавя, че има и доста самотни бащи.

В тези случаи е важно детето да има стабилни възрастни модели и предвидимост. Но основата пак започва от родителя, който е там: приемане на себе си, прошка към собствените грешки, човечност. Родителят има право да се разплаче, да повиши тон понякога, да сгреши-и после да се върне, да поеме отговорност и да поправи.

В работата си често започвам точно от това: ти си най-добрият родител, който можеш да бъдеш в този момент, с информацията и ресурсите, които имаш. Решенията, които си взел досега, са те довели дотук. Ако днес знаеш повече, естествено е да избираш различно-и това не е повод за вина, а за развитие. Когато родителят се успокои отвътре, детето също започва да се успокоява. И тогава проблемите вече могат да се отработват-с време, с пример и с подкрепа.

Какво би искал да споделиш накрая?

Нещо просто, в което вярвам: „Направи грешка. Прости си. Продължи. Пробвай пак.“ Това е и начинът, по който искам да работя с децата и с родителите.

Интервюто е взето от Ели Мантовска.