Привилегированите деца

През декември, нашите приятели от Гражданска инициатива за безопасни детски площадки проведоха един много интересен конкурс за истории от детските площадки. Участваха много деца, но и възрастни. Имаше тъжни, смешни и вдъхновяващи истории. Имаше и една, която много ни жегна, защото показа как една несправедливост в детската градина може да има огромно значение за живота на един човек, че дори и на децата му. Споделяме я с вас в края.

Точно по темата ни попадна и следното сравнение между богато и привилегировано дете и такова, на което родителите работят на две места, за да вържат двата края. Няма как иронията да е по-голяма от това, привилегирования пораснал да заяви че никой никога не му е давал нищо на сребърен поднос. За съжаление е нормално привилегированите да имат повече възможности, макар и да е адски нечестно за останалите. Според нас това което може да помогне е непрекъснатото учене и несмиримата воля.

ДВЕТЕ  МОМИЧЕНЦА

От Ани Стайкова – Иванова

Бях тригодишно момиченце. С големи тъмни очи и с бухнали кестеняви коси, украсени с огромна панделка, която майка ми колосваше с много любов. Имах милата любов на мама, благородната любов на баба и дядо, на баща ми Васил и на чичо ми Симо. Много приказки, много песни и стихотворения научих от тях. Закърмиха ме с любовта към роден край и Родина. Разказваха ми българската история. Разказваха ми за страшното Турско робство и кога се е освободила България. Водиха ме по ниви и ливади, изпъстрени с причудливи полски цветя. Минавахме покрай изворчета и ручейчета, събирахме шишарки и се радвахме кога на борова, кога на букова гора. Детството ми беше щастливо. Не знам защо е трябвало да ме изпращат и на Детска градина. То не беше в селото Детска градина, а ги наричаха “Летни площадки” или “Детски площадки”, защото траеха само през лятото. Когато бях на три годинки, ми купиха малка, кокетна чантичка, в която да си нося принадлежностите за Детската градина.Учителката беше наша съседка. Детска музикална учителка, дошла на село да кара стажа си. Всяка сутрин майка ме предаваше на кака Анче и така тръгвахме към градината. Вечер се връщахме щастливи, хванати с кака Анче за ръце.

Но другото лято учителката беше друга. Руса и красива, но някак си студена, без душа. И тогава започнаха патилата ми. Всеки ден плачех и не исках да ходя там. Чувствах се дълбоко нещастна и уплашена. Още не знаех защо?

Един ден, като си играехме в пясъчника, Дафинка ме бутна без никаква причина. Кокалчето от вътрешната страна на левия ми крак се разкървави, течеше ми кръв, болеше ме, а беше и замърсено. Навярно ме е боляло много и съм се ядосала на Дафинка. Ударих я по гърба с юмрук и хукнах да се оплача на учителката. Когато отидохме при Дафинка, тя плачеше. Оплака се от мене, че съм я ударила. Вместо да разучи как точно е станало всичко, другарката Керева започна да дърпа ухото ми жестоко и да вика с все сила. Получих замайване, зави ми се свят, чувах някакъв приглушен тътен, притъмняваше ми пред очите. После пусна ухото ми и започна да ме бие жестоко и да ме ругае. Наизскачаха лелите. И те започнаха да милват и да успокояват Дафинка, а мене да ме навикват и наругават с всичка сила. А съм била само на четири годинки. Плачех и се чудех защо всички се държат така с мене? Никой не ме защити. Никой не проми раната ми и не превърза крака ми.

След много години си дадох сметка защо ми се е случило всичко това. Дафинка е била дъщерята на кмета, а аз – на беден овчар. И оттогава – болката, унижението, безсилието, липсата на всякакво самочувствие бяха мои неизменни спътници до петдесет и петата ми година. Колко болка и огорчения през живота си изживях заради Дафинка? Ако Дафинка решеше да ми открадне часовника с позлатената ми верижка, нито аз, нито родителите ми можеха да и кажат нещо. Ако решеше да облече моето палто и да се разходи до някъде с него, пак нищо не можехме да и кажем. Отмъкна приятеля ми и се ожени за него, а уж беше ходила с деветдесет и девет мъже. Аз още повече потънах в отчаяние, че баща ми е овчар, и се омъжих за един несретник – сирак от сиропиталище, та един живот видях…

Разболях се… Стигнах до психиатрията. Даваха ми лекарства, но не ми помогнаха. Ставах все по-зле. Както казваше жената на един офицер – “Без самочувствие” и “Без достойнство”. Дълбоката причина за всичко това успя да разкрие моя приятелка, която завърши психология, като четвърта или пета диплома. В задълбочените си анализи тя стигна до извода, че причината за пониженото ми самочувствие не е фактът, че баща ми е овчар, а дълбоката травма от детството. Дафинка! Физическата и душевната рана, която не зарасна повече от пет десетилетия. Тази несправедливост на учителката, на лелите, на всички. Да бяха поне промили и превързали раната ми. Но те и това не направиха.

От “Лятната площадка” не научих нищо. Помня само припева на една песен, който беше:”Ла-ла-ла-ла-ла…”. И нищо друго. Наказанията, че не си изяждах храната. Аз си изяждах хляба и повече не съм могла. Помня как ме отвиваха в креватчето и ме биеха и ругаеха, че не съм заспала.

От “Лятната площадка” не научих нищо. Помня всичко от баба и дядо, от майка и татко, от обичливия ми чичо. Безценни знания ми даде незабравимата ми учителка от началния курс Денка Балтова. И някои добри учители от прогимназиалния курс.

После и синът ми беше малтретиран като дете в училище, лучкан с камъни, плашен с опити да бъде търкалян по стълбите или изхвърлен през прозореца. Детето е изпитвало такъв ужас и стрес, виждайки смъртта в очите. Детето ми онемя. Не можеше да говори. Когато се опитваше, заекваше силно. Какво ли не изживяхме? И пак виновниците останаха ненаказани. Защото бяха деца на офицери или на родители с по-висок социален статус от нашия. Синът ми и сега има силни страхове и психически проблеми. Плача, че може би никога няма да имам снаха и внуче…

Но вече се питам: ”Трябва ли да ги имам, ако и те ще имат моята съдба или тази на скъпото ми чедо?”

Заради Дафинка – дъщерята на кмета!… И заради много други, ненаказани, като нея!…