Самотата, за която не говорим

Една поговорка гласи, че няма никакъв смисъл да възпитаваме децата си, защото те така или иначе ще станат като нас. Затова трябва да възпитаваме себе си. И ние сме абсолютно съгласни с това!

Представете си майка на двумесечно бебе, която спи най-много по три часа на денонощие, докато животът й се върти около памперси, кърмене, колики… Майка, която няма време да се погледне в огледалото. И не защото е сама и няма подкрепа, а просто защото иска да е перфектна. И един ден я помита онова чувство на необяснима самота, макар че обективно всичко й е наред, има всичко, за което е мечтала. Тя може дори да усеща вина заради начина, по който се чувства. И решава, за да мине по-бързо и безболезнено всичко, да затвори тези чувства в себе си. Дълбоко да ги скрие.

Няма как да скрием самотата от себе си.

Нещо повече – не трябва да го правим, както не трябва и да се срамуваме от нея. Защото тя е там, за да сигнализира за нещо, за една точно определена липса.

Защо идва самотата? Кой ни липсва най-много в тези тежки моменти? На какво учим децата си с начина, по който се справяме с положителните и отрицателните си емоции? Как да бъдем автентични с децата си? Отговори на тези и други въпроси, както и примери ще откриете в лекцията на Деница Илчева:

Деница Илчева е неорайхиански аналитичен психотерапевт и организационен консултант. Има син на 8 години и влага голяма част от своето време и енергия в каузата за родителските кооперативи и демократичното образование в България.

Вярва, че за да заживеем в един по-добър свят, е необходимо да преосмислим нагласите си към възпитанието, образованието и отношението към децата. Деница е и автор на детската книга „Дъж и Кап“, на разкази, текстове и опити за стихове, които можете да прочетете на сайта й www.potoka.bg.