Симптом на празния стол

Странно и необяснимо поведение

Случва се децата, пък и възрастните, да имат странно и необяснимо поведение. Тук можем да включим такива прояви като специални ритуали за заспиване, за хранене или общуване с хора от семейството, безпричинните лъжи и кражби, неспособността да се отиде навреме в час или на среща, натрапчиви, повтарящи се действия, които изнервят околните и не носят никаква полза на детето, което ги извършва.

Симптом на празния стол

Пример за такова странно поведение, което се наблюдава в училищата, е „симптомът на празния стол”. Децата, които го проявяват, предпочитат да седят сами на отделна маса в класната стая, като държат до себе си и един празен стол. Учителите и възпитателите постоянно ги преместват да седят до някого, водени от доброто намерение да не ги оставят в изолация и да се интегрират към другите. Но скоро се оказва, че те отново са сами до своя празен стол. Дори много често затрупват този стол с вещите си, за да не им го вземе някой. А можете да видите и деца, които освен че държат до себе си празен стол, сякаш заграждат едно пространство с маси и столове и не допускат друг да влезе там.

Децата с такова поведение често може да станат и обект на атаки от своите съученици или от учителите и възпитателите си, които не искат да търпят странностите им. (“От къде на къде той /тя/ ще има празен стол до себе си, а аз няма да имам!? Искам и аз празен стол, на който да си слагам разни неща!“). Този натиск може да предизвика насрещна агресия и ситуацията да стане трудна за овладяване.

За кого е празния стол

В абсолютно всички подобни случаи децата, които настойчиво държат до себе си празния стол, го пазят за някой близък човек, който е важен за тях и който е бил изгубен или изключен от семейството. Това може да бъде баща, с когото майката се е развела, а после се е събрала с друг мъж, на когото детето трябва да казва „татко“. Може да е починала майка или майка, която прекарва живота си в психиатрична клиника и за нея в семейството почти не се говори. Или пък любимата баба или дядо, починал/а наскоро. Може да бъде близнак /близначка/ или брат /сестра/, загубили живота си твърде рано, за които също в семейството не се споменава, за да не се напомня болката от загубата.

Всъщност празният стол винаги се пази, за да обозначи присъствието на някой важен човек, с когото детето е дълбоко свързано в душата си.

Интересно е, че този симптом може да се наблюдава и в случай, че човекът не познава изобщо този, за когото пази стола. Една учителка, участничка в мой семинар (жена на около петдесет години), когато чу за симптома на празния стол, буквално беше шокирана от собственото си несъзнавано поведение. Оказа се, че два месеца преди семинара тя е разбрала от родителите си, че преди нейното раждане те са имали момче, което е починало в бебешка възраст. Родителите са живели с тази болка десетки години, но не са споменавали за това дете, потискайки чувствата си.

По време на самия семинар, когато стана дума за симптома на празния стол, участничката изведнъж осъзна, че от както се помни има странния навик да пази до себе си едно празно място. Когато се случва да пътува във влака, най-често на мястото до прозореца поставя чантата си, сякаш иска да предостави най-хубавото място за някой друг. Навикът да има до себе си празен стол я съпътства когато сяда където и да било на обществено място. Спомни си, че като ученичка също се е стремяла да седи сама на чина. Тя беше до сълзи трогната, когато осъзна това, че цял живот е била дълбоко свързана с починалия си брат и му е пазила място да себе си.

Закон на принадлежността

Симптомът на празния стол е едно типично проявление на Закона за принадлежността, формулиран от Берт Хелингер. Според този закон всеки, който е член на семейната система, има право да принадлежи към нея. И ако някой бъде изключен, неуважен, забравен или за него не се говори, човек от семейната система (най-често дете) започва да се държи така, че да напомня за него. Така правото на принадлежност бива възстановено. Разбира се, това поведение на детето е напълно несъзнавано.

В моя психотерапевтичен кабинет идват родители, разтревожени от странното и необяснимо поведение на своите деца. Когато в хода на терапията не намерим причините за това поведение в непосредствения жизнен опит на децата, често то се оказва обусловено от тяхната несъзнавана връзка със съдбата на хора от семейната система. Откриването на тези обуславяния е пътят към успешната психотерапевтична работа.

Извадка от книгата „Социална работа по законите на семейната система”, Изд. „Надежда и домове за децата“, Людмил Стефанов