Детският страх от умирането

Много хора смятат, че при подобна ситуация е добре да избягваме темата за смъртта, та детето да не се плаши. Това просто е невярно и тези хора всъщност по този начин проявяват собствения си страх от тази тема.

Случило се е нещо голямо и разтърсващо на дъщеря ви: среща със смъртта на близък човек. И не само: среща със скръбта и чувството на безпомощност пред смъртта, което тя е видяла в баща си. А за децата да видят баща си безпомощен е твърде много. Йордан Радичков има един разказ, в който описва как детето и бащата вървят през зимата към къщи. Изведнъж бащата се подхлъзва и пада в снега. Тази гледка се оказва трудна за понасяне от детето: как така този огромен и силен баща, на когото то разчита, пада по гръб и лежи безпомощно на земята! Детето в разказа е смутено и потресено. Защото децата очакват от бащите си да са всесилни. Може да са лоши, дори да ги наказват и бият, но да са всесилни. В това отношение майките са по-пощадени от подобни свръхочаквания.

В тази ситуация е добре да говорите с детето си за това, което то чувства. И то да говорите с него, следвайки някои важни характеристики на такъв тип лечебни разговори. Имам предвид, че на първо място е нужно да му предоставите пространство да се изкаже, да сподели най-съкровените си мисли и чувства. А това се постига, когато дъщеря ви реши да ви сподели какви са нейните плашещи мисли, от които не може да заспи, вие да казвате: „Да, разбирам!“ и да я прегърнете. А не да казвате: „Не се притеснявай, това не е реално“. Така тя би се чувствала отхвърлена и няма да иска да споделя. Разбира се, при нужда е добре да я заведете при професионалист, който ползва психотерапевтични инструменти. Или вие да си направите поне една сесия. Но сега – нека продължим нататък.

Особено този страх се активира вечер преди заспиване. Така че първо ще ви дам идеи за справяне с нощния страх. Защото заспиването прилича на умиране, като се замислите. Още повече, че дядото е починал в съня си. Заспиването също е напускане на този свят и отиване някъде другаде. Не напразно в гръцката митология богът на съня – Хипнос, е брат-близнак на бога на смъртта – Танатос. Те двамата са синове на Никта – богинята на нощта.

Затова бих ви предложил да поговорите с нея за разликата между заспиването и умирането, например ето така:

Вие: – Прави ми впечатление, че ти особено много се страхуваш да не се случи нещо с мен през нощта, докато спя. И те усещам да влизаш в стаята и да ме проверяваш, дали съм жива. Но все пак има разлика между това, човек да заспи и да умре. Според теб каква е разликата?

Тя: – /Отговаря ви какво си мисли по въпроса, а вие я изслушвате и накрая казвате „Да, разбрах“/

Вие: – Добре, а каква е приликата? Може би тези двете неща си и приличат. Как мислиш?

Тя: – /Отговаря ви, най-вероятно, че и в двата случая ти не знаеш какво става около теб, но и разни други неща, а вие я изслушвате и накрая казвате „Да, разбрах“/

Вие: – То и аз също си мисля, че като заспиш, ти не можеш да виждаш какво се случва около теб и това си е доста страшно.И затова ти предлагам да направим нещо интересно: да се опитаме да се сънуваме взаимно. Ти ще сънуваш мен и баща ти, а ние ще сънуваме теб. И ако успеем да си запомним сънищата, ще си ги разказваме. Така и през нощта ще бъдем заедно в нашите сънища и няма да има нищо страшно, че спим. Хайде да опитаме още тази нощ!

С тази игра на сънуване много деца на родители, мои клиенти, са преодолели нощните си страхове, които при децата често са свързани с мисълта: Къде изчезват мама и татко, когато не ги виждам?! Дори и да не успеят да сънуват родителите си, самата мисъл, че отиват в съня, за да ги сънуват, превръща заспиването в начин да си с мама и татко, а не те да са невидими за теб.

Да, това си е страшно, но такива разговори ще я разтоварят постепенно. И отново е добре, след като тя сподели мислите си, да кажете: „Да, разбрах.“ , а не да спорите с нея.

Например:

– Според теб какво става с хората, когато умрат?

– Понякога си мисля, че душата им отива при Бог /или на небето/.

– Да, разбрах. Много хора мислят като теб. А и аз съм си го мислила /така я приобщавате към себе си и към други „много хора“, за да не се чувства сама. Защото, както казва Аристотел, човекът е „обществено животно“. За него няма нищо по-страшно от това, да се чувства сам/

или

– Мисля, че човек изчезва и от него не остава нищо, след като умре.

– Да, разбрах. Много хора мислят като теб. А и аз съм си го мислила….

И понеже това второто в известен смисъл е по-плашещо, можете да отворите и още една тема, която дава повече широта на възприятието и повече спокойствие. А именно:

– Да, ти се страхуваш от това, че след края на живота си човек може би изчезва и става нищо. Но помисли си, къде е човек преди началото на живота си? Например къде си била ти преди да се родиш? Да, ти си била вече жива в корема на мама 9 месеца. Но къде си била преди това? Къде е човек преди да бъде заченат?

Така се потапяме в мисълта, че накрая на живота отиваме в нищото, преди началото му, обаче, също сме били в нищото. Излиза, че това нищо не е съвсем нищо. Щом от него тръгваме и до него стигаме! Повярвайте ми, че тази главоблъсканица е доста успокояваща. Докато мисли над тези неща, човек спокойно може да заспи…