Един друг избор в родителството

Още когато бях много малка, имаше една мисъл, която спохождаше съзнанието ми. A именно – да бъдеш родител е най-нормалното и естествено нещо, но и най-трудното. Да сформираш личност, човек.. и да го възпиташ. 

Раждаме се, растем, израстваме, учим, трупаме знания, умения, вярвания, убеждения в живота, в мислите, в съзнанието, в поведението, в отношенията си. Трупаме и усвояваме всичко отвсякъде – семейство, родители, баби, дядовци, лели, чичовци, учители, роднини и приятели. Трупаме и усвояваме, често дори и неосъзнато до един момент, в който всичко се променя… До момента, в който самите ние не станем родители. Всеки човек в нашия живот, всеки човек, който има роля в него за малко, за повече или за цял живот, е огледало на нас самите. Всяка ситуация, в която се намираме, е наше огледало. И всички те са наши учители в уроците на Душата ни, в уроците на израстването ни, на трансформацията ни, във връщането ни към себе си.

Децата – наше огледало

Но нашите най-големи и добри учители са нашите собствени деца. И родените, и неродените такива. Децата са наше огледало – на това, което имаме да отработваме тук и сега за себе си, вътре в себе си, в Душите си, в съзнанието си, във възприятията си, в мирогледа си. И майката, и бащата, и отношенията помежду им, връзката помежду им.

Децата натискат винаги всички онези червени бутони, където най-много ни боли. Понякога дори и наведнъж. Отварят наново всички онези недоизлекувани рани, които кървят най-болезнено. Срещаме всичко онова, което така невинно сме замитали под килима толкова много години. Всичко онова тъмно и потайно, което така дълбоко сме пазили и от самите нас. Всичко онова осъзнато и неосъзнато, което сме заключвали в себе си.

Когато станем родители

С раждането на нашите деца (респективно, с неидването на нашите деца), се завръщаме към нашето вътрешно дете. Завръщаме се отново към всичко изживяно и недоизживяно, към всичко изказано и недоизказано. Към всичко онова, което ни носи болка, страдание. Завръщаме се към всичките му липси, празноти, травми, страхове, притеснения, карма (причинно-следствената връзка). Завръщаме се всички – и ти, и аз, и всички ние. Видно или не, осъзнато или не. И е време тук и сега. И е нужно тук и сега да лекуваме себе си, докато лекуваме децата си и техните Души.

Нужно е да се грижим за нашето вътрешно дете, докато се грижим за нашите собствени. Нужно е да се грижим с много обич, много нежност, много състрадание, много емпатия, докато се грижим за нашите собствени деца. Да обичаме, да прощаваме на нашето вътрешно дете, докато го правим с децата си. Да успокояваме, да подкрепяме, да вдъхновяваме, да мотивираме нашето вътрешно дете, докато го правим с нашите собствени. И ако не умеем част от всичко това, то да се учим и усвояваме тези така потребни ни умения. Нужни за нашата собствена емоционална осъзнатост.

Какво е нужно първо да излекувам, за да съм Родителят с пълен потенциал

Уроците в нашия живот

Често  тези уроци идват в живота ни със знаци, намеци, че нещо не е наред с нас, с живота ни. С отношенията ни с другите, най-вече отношенията ни с партньора ни, с децата ни. И ако не успеем да разпознаем гореспоменатите навреме, то тогава животът започва да ни предлага все по-видни и по-видни намеци. Понякога дори „камъчета“, „шамари“, дори и „ритници“. Последните ги виждаме в живота си като трудности, премеждия, ситуации, в които сме изправени пред предизвикателства. Ситуации, които сбъдват наши страхове, притеснения, тревоги, негативни вярвания и убеждения, остарели родови модели.

И ако не го забележим, видим и осъзнаем, всичко това може да се превърне в низ, дори порочен кръг от трудности. Порочен кръг от трудности и предизвикателства с децата – зъби, колики, неспане, нехранене. Техните характери, тяхното непослушание, непокорство, негодувание, нервни изблици на силни „негативни“ емоции, на тръшкания, писъци, ревове, истерии. Може да живеем в порочен кръг от сополи, кашлици, болести, лаборатории, клиники, болници. Може да минем през личния си Ад.

Как да се справим с родителството и трудностите

Когато не се чувстваме добре

Често в началото се случва изобщо да не придаваме значение на тези събития, да не осъзнаваме смисъла, поради който се случват. Само, че някъде там започваме да не се чувстваме добре със себе си, със средата, в която се намираме. Може да се чувстваме уморени, изтощени – психически, емоционално, физически. Може да чувстваме апатия, отчание, депресия, прегряване, бърн аут. Може да се сриваме, да крещим, да „умираме“, да се гневим на себе си, на другите, на ситуацията, на всеки и всичко. Може дори да обвиняваме ситуацията, децата, партньора ни. Умората, липсата на помощ, липсата на финанси, липсата на време за нас самите, липсата на почивка, липсата на възможности. Ежедневието ни, еднообразието ни, Вселената и всичко. Може би дори да обвиняваме, че никой не ни чува, не ни разбира, не е до нас в тези трудни емоционални състояния – семейството, партньорът ни.. Чувстваме се изгубени и самотни. Не знаем как да си помогнем.

Накрая просто се надяваме всички тези чувства и емоции да спрат, да изчезнат…и отново да бъдем като преди. Отново да бъдем себе си! Накрая просто се надяваме всичко това някога да се промени. Надяваме се на някакво чудо…ЧУДО! Нещо или някой да ни спаси от всичко това. Може би дори започваме да се молим за това чудо. И някъде там в тази безисходица, някъде там на ръба на отчанияето ни, разбираме и осъзнаваме, че има нещо по-дълбоко и нещо по-истинско в самите нас. Някъде там в тъмнината на надвисналия над главите ни облак, напипваме нещо меко, топло и уютно – нашата Душа. Срещаме я и започваме да я опознаваме. Приятно ни е с нея, комфортно.  Тя е тук при нас, до нас, без да ни съди, без да ни критикува. Стои и е тук тихо и безмълвно, с цялата си безусловна подкрепа, обич, топлина.. Всичко, от което имаме нужда.

Осъзнаването

Започваме да си говорим с нея, да я питаме и разпитваме какво ѝ харесва, какво я успокоява, какво я вдъхновява. Какво ѝ носи мир, покой, баланс, хармония. Какво ѝ носи радост, щастие. Какво връща усмивката и мотивацията ѝ.  И това започва да ни харесва все повече и повече. Кара ни да се чувстваме добре, спокойни. В  разговорите ни с нея, тя започва да ни показва все повече и повече от онзи по-дълбок и истински смисъл на нещата, на отношенията ни с нас самите, на отношенията ни с другите. Някъде там осъзнаваме, че всичко онова, което е навън от нас, е само отражние на това, което е вътре в нас. Че децата ни, партньорът ни,  хората около нас отразяват нашите страхове, притеснения, трудности, травми. Нашите негативни вярвания и убеждения, с които сме израствали. Нашите остарели и неработещи вече родови модели, онаследени от предците ни. Нашите родови травми, кармата, която носим – и лична, и родова.

Всички тези осъзнавания ни въвличат в това да изследваме себе си – все по-навътре и по-навътре, все по-надълбоко и по-надълбоко. Така започва нашето трансформиране за един по-дълбок и значим смисъл на това да бъдем. Да съществуваме и да бъдем и родители – един път към едно Осъзнато живеене, което от своя страна ни води и по пътя към Осъзнатото родителство. Или поне моя път, който открих за себе си. И аз, както много от вас, минах през Ада си. Изживях го. Изстрадах го. Умирах в него, за да се преродя обновена. Срещнах много мои страхове и травми. Падах, изправях се, отчайвах се, крещях, плаках, събирах се, изправях се и продължавах, молех се.  Десетки, стотици пъти. И започнах да изследвам и дълбая за причините на всичките ми премеждия и трудности, на всичките ми тревоги, страхове и травми. Все по-навътре и по-надълбоко в Душата си.

Любовта

И в крайна сметка осъзнаваш, че Любовта е тази, която променя хората.. Любовта към нас самите, към партьора ни, към децата ни. Любовта да бъдем себе си, автентични, да се приемаме и обичаме такива, каквито сме. Да си прощаваме, да пускаме. Едва когато се освободим от всичко онова, което ни задържа и ни тежи, и усетим мир, баланс, хармония, светлина, любов в себе си, това се отразява и в оношенията ни със семейството ни, с децата ни. Това, което е вътре, това е и отвън. Това, върху което се фокусираме, това се проявява и в живота ни. Това, което отричаме, отхвърляме. Това, на което се противопоставяме. Това се усилва още повече, защото нашият фокус и нашата енергия са там.

И колкото повече се фокусираме върху трудностите, проблемите, болестите, „проблемните“ ни деца. Върху „проблемното“ поведение, непослушанието, ината, отговарянето, тръшкането, викането, караниците.. Толкова повече ще получаваме от това. Това, върху което се фокусираме, това и получаваме. Това усилваме, това и проявяваме в живота си. Вселената не познава добро или лошо. Тя просто ни дава от това, за което мислим. Там, където е фокусът ни, и това, което съзнанието ни повтаря отново и отново. Всяка наша мисъл и всяко действие са енергия. И това, което излъчваме от нас като енергия, като вибрация, това се носи и усилва все повече за нас самите. И като бумеранг се връща в живота ни, в реалността ни.

Какъв е нашият избор

И имаме избор – да продължим ли да живеем така или да се променим. И ако желаем промяната с цялото си сърце, с цялата си Душа, то е нужно да пуснем живота в ниските му честоти и вибрации и да заживеем живот във високите такива. Или поне през по-голямата му част да се стремим към тях. За целта – не, не е нужно да променяме децата си или партньора ни. А да променяме себе си. СЕБЕ СИ! Да пуснем страховете си и всичко негативно в нас.

Изчетох немалко книги, статии за родителство, за деца, за братя и сестри. Но докато не започнах тази моя вътрешна трансформация, всичко при мен беше идеално на теория и кошмарно на практика. Много добре знаех какво е нужно да правя и говоря, но настъпваше ли критичният момент, всичко се объркваше. А вярвайте ми, имаше много критични моменти с нашите две породени момчета. Чувствата, емоциите, думите и действията ми бяха блокирани от всички мои неизлекувани рани.

Когато се свържем със себе си

И едва когато започнах да ги лекувам малко по малко, започнах да се свързвам все повече със себе си и все повече с децата си. Започнах все повече да виждам себе си и все повече да виждам децата си. Започнах все повече да се обичам и все повече да обичам децата си. Всичко това е процес, не е някакво вълшебно хапче или механизъм, които да задействаме от раз. Толкова години сме живяли по някакъв начин и е нужно време да рестартираме наново живота си и себе си. Нужно е търпение. Нужно е време, докато го отработиш на 100%. И ако дадена ситуация се повтаря, и се повтаря и нашата негативна емоция и реакция към нея, то това означава само и единствено, че все още урокът не е затвърден напълно.

Върху какво работя

И така, част от нещата, върху които съм фокусирана последните години и върху които усилено работя, дори и все още, са:

• Да съм благодарна.
• Да съм търпелива, да съм дълготърпелива.
• Да мисля преди да чувствам.
• Да приемам с неутралност децата си и ситуациите, свързани с тях, такива, каквито са: без упреци, критики, етикети и обвинения.
• Да пусна гнева, негодуванието, мрънкането.
• Да пусна чувството на жертва.
• Да пусна чувството на вина.
• Да пусна очакванията, контрола и настояването.
• Да приемам с лекота.
• Да прощавам безусловно.

• Да обичам безусловно.

• Да се фокусирам върху позитивните страни, черти и реакции.
• Да приемам всяка трудна ситуация (боледуване, караници, предизвикатества и т.п.) като възможност за учене, за израстване. Като виждам ползата, поуката и урока в тях. Като вярвам, че всичко, което ми се случва, е само и единствено за мое добро, макар в началото и да не изглежда така. Защото всички трудности са скрити благословии, които е нужно само да „разопаковаме“.
• Да вярвам безусловно, че дори и сега да е лош момент или ситуация, ще видя урока от това. Когато има провокативна ситуация, осъзнато да търся урока, който децата ми ми носят.
• Да търся и изследвам редовно негативните си вярвания и убеждения зад всяка моя „негативна“ реакция, чувство и емоция. И да ги отработвам осъзнато.
• Да откривам остарелите родови модели, които вече не работят, и да ги заменям с нови.
• Да откривам за себе си родови програми и травми и да ги приемам с любов. От това, че всъщност моите родители и предци са реагирали или постъпили така, защото не са могли да постигнат техните осъзнавания. Да отработят всичко това, което е било нужно. Да приема, че се е случило това, което е трябвало да се случи, и това е бил единственият възможен вариант. Защото иначе нямаше да бъда това, което съм в момента.
• Да проектирам, визуализирам и утвърждавам новата реалност, в която искам да живея. Да вярвам безусловно в нея, но и да пусна настояването и контрола кога и как да се случи всичко това.

• Да не съжалявам

• Да поемам лична отговорност за живота, мислите, намеренията, действията, чувствата и емоциите си. Защото другите постъпват според собствените си травми, вярвания, убеждения, уроци и мироглед. Но е мой личен избор как аз реагирам на тяхното отношение.
• Да медитирам и визуализирам копняната реалност за живота ми и моята версия в него. И максимално да имитирам и да се доближавам до тях. Да утвърждавам вярванията си.
• Да насищам с любов и светлина децата си.
• Да наричам децата си за обич, за любов, за щастие, за радост, за търпение, за прошка, за приемане с лекота. За всичко онова, за което копнеят сърцето и Душата ми. За молитвите ми (особено важно в пренаталния, вътреутробния период, а дори и преди това).
• Да се вглеждам и да работя със себе си осъзнато.
• Да вярвам безусловно.

Да уча децата си на всичко това.  Безценно и освобождаващо. Така нареченото ИЗЦЕЛЕНИЕ. 

Изцелението е избор.

Изцелението е път. Започнеш ли го, той се развива пред теб. Изцелението е пречистващо, трасформиращо и свързващо теб, сърцето, съзнанието и Душата ти до любовта и светлината в теб. Безусловната любов. Безусловната светлина. Връщането ти на теб самия у дома – в Сърцето и в Душата ти, в центъра ти, в Светлината ти. Защото само когато запалим светлината в себе си, можем да запалим и тази в другите. И с личния ни пример те сами да пожелаят да извървят пътя към собсвената си светлина. 

И в някакъв момент изведнъж сякаш имате други деца, които нямат нищо общо с тези от преди. И не защото те са се променили, а защото вие сте се променили. И начинът, по който мислите и реагирате, и начинът, по който ги възприемате. 

И колко странно само започнах тази статия, как изведнъж пред моето съзнание се разкри още едно негативно мое вярване и убеждения. Ако се върнете в началото ѝ, а именно „Да бъдеш родител е най-нормалното и естествено нещо, но и най-трудното“.  

Е, пътят и ученето продължават.

Благодаря!

Автор: Кристина Веселинова Терзийска-Петрова

Из моята Истина