Теоретично родителство

3:30 сутринта
Гласът на майката трепери докато тананика приспивна песен, повивайки бебето. Сигурно одеялцето е много стегнато, мисли си тя. В книгата пише, че одеялото ще го успокои. Бебето реве и рита одеялото. Май го разстрои още повече. Тя го люлее. Той плаче. Люшка го. Той крещи. Нахранен, сменен, оригнат – и пак плаче. Може би нещо наистина не е наред. Тя маха одеялото, слага бебето в столчето за кола и отива в бърза помощ. По пътя той спира да плаче. Дали диша? Да, заспал е. Отправя се обратно към къщи, паркира колата в гаража и внимателно изгася мотора. Прекалено рисковано е да отвори вратата, затова се отпуска на седалката и заспива изтощена.

8:30 сутринта
Майката казва на детето, че е време да се облича. “НЕ! Няма се обличам!!” “Но е време е да тръгваме, слънце.” “НЕ! Няма идвам!” В книгата пише да изплозвам езика на сътрудничеството. “Хайде, нека да се облечем. Ще ти помогна.” Тя хваща дъщерия си за ръка, а тя се свлича на земята. В книгата пише да им даваме избор на тази възраст. “Зелената или розовата тениска искаш?”  “НЕ!” “‘НЕ не е опция, мила. Какво искаш да облечеш?” “НЕ! НЕ! НЕ!” Бебето в съседната стая започва да плаче. С едно бързо движение майката измъква горнището на пижамата и ѝ нахлузва розовата тениска. “НЕ! Не я искам!” “Ами тогава трябваше да избереш една. Искаш ли да избереш панталоните?” “НЕ! Не иска панталони! НЕ НЕ НЕ!” Сериозно? мисли си майка. Право на избор, друг път.

3:30 следобед
Майката взема сина си от градина. Той ѝ показва картина, която е нарисувал. “Виж, мамо! Не е ли хубава?” Книгата казва да не съдим. “Ех, колко е цветна!,” казва тя. “Да! Това е дракон! Харесва ли ти?” питя той. Книгата казва да се фокусираме върху усилието, а не върху резултата. “Изглежда много усърдно си рисувал!” Раменете на момчето увисват малко. “Да, но харесва ли ти? За теб я нарисувах.” Книгата казва, че похвалата ще пречупи вътрешната мотивация на децата. . . но виж му личицето…“Слънце, много ми харесва. Най-страхотния дракон, който някога съм виждала.” Личицето му светва и той я прегръща. По дяволите книгата.

Ах, Книгите.

В един момент родителите осъзнават, че задачата да отгледаш човешко същество е много по-сложна от очакваното и когато нямаме идея какво да правим, се обръщаме към Книгите. Залавяме се за тях като за сламка и ги трупаме на нощното шкафче. И всеки път, когато хванем поредната Книга в ръце си мислим, че сме открили Отговора, Ключа към Загадката на Родителството.

Има един проблем с Книгите: много от съветите за родители изглеждат смислено на хартия.

Звучат напълно логично. Методи за това как да се справяш с настроения, философия за дисциплината, теории за това от какво имат нужда децата — авторите са много добри в това да те накарат да прогледнеш и да разбереш нуждата на детето…на теория.

Но родителството на практика е съвсем различна игра. Децата невинаги са логични – всъщност, те могат да бъдат абсолютно нелогични, малки маниаци. Децата не са елементарни структури – те са сложни, многопластови индивиди, като всеки един възрастен.

Урокът, който научих за 15 години и три деца, е че родителството е много индивидуално. Директно приложение на една теория върху семейството е много лесен начин да се изнервиш. Една тактика може да проработи при едно дете, но не при друго. Може да проработи веднъж, но не и втори път със същото дете. Една Книга може да е чудо за близко семейство, но да предизвика цяла катастрофа във вашия дом, защото децата не следват сценарий. Поне моите никога не са го правили.

Родителството е повече изкуство, отколкото наука, по-органично, отколкото систематично, повече импров, отколкото сценарий. Това не означава, че няма нужда от планиране, хитринки и системи. Те могат да са незаменими помощници. Винаги има опит-грешка, защото децата се променят постоянно.

След прочитане на толкова много Книги и размисъл върху тях, стигнах до следното заключение: всеки родител трябва да изработи собствена философия, базирана на семейните ценностти, визия, вярвания и убеждения. Не е толкова трудно, колкото изглежда, но отнема много време и размишления. Изчистете мислите си и ги запишете.

Второто важно нещо е да познавате децата си. „Научете учениците си“, е казал Пийт Карол. Така е по-лесно да се адаптира подхода според характера на детето, но в рамките на семейната философия.

Няма нищо лошо в теоретичното родителство, стига да не забравяте, че прекрасната, изключително трудна задача да отглеждаш и възпитаваш човеци се случва в реалността.

Източник