Храним ли тялото си така, както някога са обичали нас?

Връзката между храната, детството, самокритиката и отношението към собственото ни тяло

Понякога мислим, че начинът ни на хранене е просто въпрос на дисциплина. Какво купуваме, колко ядем и дали успяваме да спазваме определен режим.

Но храната рядко е само храна. Начинът, по който се храним, често носи много по-стара история. В него има спомени, семейни модели, страхове, награди и забрани. Има и думи, които сме чували за себе си още като деца. „Изяж си всичко.“ „Не бъди лакома.“ „Пак ли ще ядеш?“ „Ако слушаш, ще получиш нещо сладко.“ Тези изречения изглеждат безобидни. Понякога обаче остават с нас десетилетия.

Отношението към храната често се изгражда много преди първата ни диета.

Преди да контролираме храната, някой е оформял отношението ни към себе си. Детето не се ражда с мисълта, че коремът му е прекалено голям. То не знае, че бедрата могат да бъдат „проблем“. Не брои калории и не се страхува от кантара. Първоначално тялото е просто неговият дом.

После започват сравненията. Някой коментира външността му. Друг се шегува с килограмите. В семейството постоянно се говори за отслабване и напълняване. Детето наблюдава и отношението на възрастните към собствените им тела. Майка, която непрекъснато казва, че е дебела. Баща, който се подиграва на хората с наднормено тегло.

Постепенно се оформя едно послание: „Тялото определя колко съм приеман.“ Това убеждение може да остане скрито години наред.

Когато любовта е била свързана с одобрение

Има деца, които растат с усещането, че трябва постоянно да заслужават приемане. Трябва да бъдат послушни, да имат добри оценки, да изглеждат добре и да не създават проблеми. Любов може да има, но детето понякога я преживява като условна. „Когато съм добър, ме харесват.“ По-късно този модел лесно се пренася върху тялото. „Когато отслабна, ще се харесвам.“ „Когато изглеждам добре, ще бъда достатъчна.“ „Когато се контролирам, заслужавам уважение.“ Така храненето постепенно се превръща в изпит. А тялото се превръща в проект за поправяне.

Храната може да стане утеха, награда или убежище

Храната има мощна емоционална роля още от първите години. С нея празнуваме. С нея утешаваме. С нея показваме грижа. „Не плачи, ето ти шоколад.“

Самото действие не е непременно проблем. Проблемът възниква, когато това стане основният начин за успокояване. Тогава мозъкът постепенно свързва напрежението с храната. Самота = храна. Разочарование = храна. Умора = храна. Тревожност = храна. И един ден човек казва: „Знам, че не съм гладна. Но не мога да спра.“ Това невинаги значи, че липсва воля. Много често човек просто използва най-познатия си механизъм за успокоение. Той не храни стомаха си. Опитва се да успокои нещо друго.

Другата крайност: когато контролът носи сигурност

При някои хора реакцията е противоположна. Те не търсят утеха чрез храната. Те започват да я контролират. Строги правила, забранени продукти, безкрайно броене, страх от отклонение. Един десерт вече не е просто десерт. Той става доказателство за провал. Тогава се появява познатият цикъл:

1. Строг контрол.
2. Натрупване на напрежение.
3. Нарушаване на правилата.
4. Преяждане.
5. Вина.
6. Ново обещание за още по-строг контрол.

Този цикъл може да продължава години. Човек мисли, че му трябва повече дисциплина. Всъщност му трябва по-здравословна връзка със самия себе си.

Как говорим на тялото си?

Има един прост, но много важен въпрос. Бихте ли говорили на човек, когото обичате, както говорите на собственото си тяло? „Отвратителна си.“ „Погледни на какво приличаш.“ „Нямаш никаква воля.“ „Не заслужаваш да ядеш това.“ Тези думи може никога да не бъдат произнесени на глас. Но тялото живее под тяхното влияние всеки ден.

Много хора се опитват да създадат здраво тяло чрез омраза към сегашното. И точно от тук възниква противоречието. Трудно е дълго да се грижиш за нещо, което ежедневно наказваш. Истинската грижа не означава примирение. Да приемеш тялото си не означава да се откажеш от промяната. Означава да промениш причината, от която тръгваш.

Не: „Трябва да отслабна, защото се мразя.“

А: „Искам да се погрижа за себе си, защото това тяло е моят дом.“

Ние не се борим с килограмите, а със старо усещане

Можем да сменим десетки хранителни режими. Да махнем захарта, да увеличим протеина, даа започнем тренировки…. Всичко това може да бъде полезно. Но ако вътре остава старото убеждение, борбата често продължава. „Не съм достатъчно добра.“ Тогава дори постигнатото тегло рядко носи истинско спокойствие. Следва нов и нов недостатък. Още два килограма. Коремът. Кожата. Бедрата. Възрастта.

Защото всъщност проблемът никога не е бил само числото на кантара. Той е много по-дълбок и може да се разреши: Ако погледнем назад, без да търсим виновници. Ако разберем откъде идва даден модел, но без това да означава да обвиняваме родителите си. Повечето хора са възпитавали така, както самите те са били възпитавани. Носили са собствените си страхове, разбирания и ограничения.

Осъзнаването има друга цел. То ни позволява да кажем: „Това е модел, който съм научила. Следователно мога да науча и друг.“ И точно така започва промяната.

Пет въпроса, които си струва да си зададем

Не е необходимо веднага да имаме всички отговори. Но можем да започнем с наблюдение.

• Как се говореше за храната в моето семейство?
• Как се говореше за килограмите и външния вид?
• Получавах ли храна като награда или утеха?
• Какво си казвам, когато наруша хранителния си план?
• Грижа ли се за тялото си или постоянно го наказвам?

Тези въпроси разкриват повече от поредния хранителен дневник. Защото показват не само какво ядем, а защо го правим.

Новата връзка с храната започва с уважение

Здравословното хранене има структура. Тялото има нужда от протеин, мазнини, въглехидрати, витамини и минерали. Има значение какво ядем.

Но има значение и от какво вътрешно място правим избора си. От страх? От наказание? От вина? Или от грижа? Можем да се откажем определена храна, без да водим война със себе си. Можем да отслабваме, без ежедневно да се унижаваме. Можем да бъдем последователни, без да превръщаме една грешка в катастрофа. И можем да искаме промяна, без да отлагаме любовта към себе си за „след това“.

Тялото помни начина, по който живеем в него

Най-важната промяна НЕ започва в чинията. Промяната започва в отношението и в начина, по който се поглеждаме сутрин. В думите, които си казваме след едно преяждане. В решението дали ще се накажем или ще потърсим причината. В избора да тренираме от грижа, а не по задължение или от отвращение.

Храненето е част от връзката ни със самите нас. И най-смисленият въпрос не е: „Какво трябва да спра да ям?“ А: „Какво всъщност се опитвам да нахраня?“ Отговорът може да няма нищо общо с храната. Може да бъде нужда от приемане, от сигурност, от почивка, от близост или от внимание. А може и всичко заедно или от всичко по малко. А понякога дори може да е просто да дадем повече нежност към човека, който живее в това тяло. Защото тялото не е враг, който трябва да победим. То е мястото, в което ще изживеем целия си живот.

Как да започнем да променяме тази връзка на практика?

Осъзнаването е първата стъпка, но само по себе си рядко е достатъчно. Следващата стъпка е да започнем да реагираме различно в ежедневните ситуации. Няма как, а и не е необходимо да променяме всичко наведнъж. По-важно е да започнем да разпознаваме моментите, в които действаме автоматично.

1. Спрете за минута преди да посегнете към храната

Когато усетите силно желание за храна, не бързайте да си забранявате. Задайте си няколко прости въпроса:

• Наистина ли съм физически гладна?
• Какво чувствам в момента?
• Уморена ли съм?
• Ядосана ли съм?
• Отегчена ли съм?
• Имам ли нужда от почивка или от внимание?

Това не означава, че не трябва да ядете. Целта е съвсем друга. Да разберете каква нужда стои зад импулса. Понякога отговорът ще бъде: „Да, гладна съм.“ Тогава храненето е естественият отговор и най-вероятно наистина сте огладнели, особено ако е време за хранене. Но друг път може да откриете, че тялото не търси храна. Търси да спре да върши останалите неща и просто да поспре.

2. Разделете физическия глад от емоционалния импулс

Физическият глад обикновено се появява постепенно. Първо може да усетите леко къркорене в стомаха, отпадналост или липса на енергия. Не е задължително да ви се яде точно определена храна – обикновено бихте хапнали почти всичко, което е налично.

Емоционалният импулс обаче най-често идва внезапно. Обикновено искаме точно определено нещо. Шоколад. Сладко. Солено. Хрупкаво. Искаме го *сега*. Това не означава, че емоционалното хранене е нещо срамно. То е като сигнална лампа. Вместо да се обвиняваме, можем да започнем да го разчитаме.

3. Сменете начина, по който говорите със себе си

Следващия път, когато прекалите с храната, наблюдавайте първата си мисъл. Ако тя е: „Провалих всичко.“ Спрете. Едно хранене не отменя всички останали избори. Един десерт не определя тялото ви. Един труден ден не доказва, че нямате воля.

Опитайте с друга вътрешна реплика: „Това беше един избор. Следващият може да бъде различен.“ Това не е оправдание. Това е зрял начин да продължим напред.

4. Не компенсирайте с наказание

След преяждане много хора правят една и съща грешка. На следващия ден започват да гладуват. Пропускат хранения и/или тренират прекомерно. Решават, че повече „никога“ няма да докоснат определена храна. Така обаче цикълът продължава… Ограничението увеличава напрежението. Напрежението увеличава вероятността от ново преяждане. По-добрият подход е по-прост. Върнете се към нормалния си ритъм още със следващото хранене. Без наказание, без компенсация, без драма.

5. Създайте си други начини за успокоение

Ако храната дълго време е била основният начин за справяне с емоции, не можем просто да я отнемем. Трябва да дадем на себе си алтернатива. Това може да бъде:

• кратка разходка;
• разговор с близък човек;
• топъл душ;
• няколко минути тишина;
• дишане;
• музика;
• писане;
• ранно лягане;
• време насаме.

Нито едно от тези неща няма магически да премахне емоцията. Но постепенно учим себе си на нещо ново. Не всяко напрежение трябва да бъде „изядено“.

6. Върнете удоволствието в храненето

Хората, които години наред са били на режими, понякога губят естествения контакт с храната. Вече няма вкусна храна, а има само: „Позволено ли е?“ „Колко калории има?“ „Ще напълнея ли?“ Опитайте понякога да се храните без телефон и телевизор. Яжте по-бавно и усетете вкуса. Забележете момента, в който вече сте сити. Колкото по-присъстващи сме по време на хранене, толкова по-малко ядем автоматично.

7. Водете кратък дневник, но не само на храната

Не записвайте единствено какво сте изяли. Записвайте и как сте се чувствали. Например: „В 17 часа имах силно желание за сладко. Не бях гладна. Бях изтощена след работа.“ След няколко седмици, когато се върнете назад и прочетете какво сте записвали могат да се появят ясни закономерности. Тогава вече не виждате само „липса на контрол“. Виждате причината, поради която сте имали нужда от храна. А когато виждаме причината, можем да работим с нея.

Промяната не изисква съвършенство

Здравословната връзка с храната не означава никога повече да не преяждаме. Не означава винаги да правим идеалния избор и не означава да нямаме трудни дни. Означава да не превръщаме всеки труден момент в доказателство срещу себе си.

Бъдете адвокат на себе си, а не свой собствен обвинител. Истинският напредък не е съвършен контрол. Той е способността да се върнем към себе си. Без обещанието, че ще се обичаме чак когато отслабнем. Можем да променяме тялото си и едновременно да се отнасяме към него с уважение. Всъщност точно тогава промяната има най-голям шанс да остане.

Автор: Валентина Алексиева, създател на „Храна и Баланс“