Академия за Родители

Блог
22
мар.

ДЕТСКАТА РЕВНОСТ: ОТ НАЧАЛО ДО КРАЙ

МОЖЕТЕ ДА СВАЛИТЕ БЕЗПЛАТНО ЦЯЛОТО СПИСАНИЕ НА АКАДЕМИЯ ЗА РОДИТЕЛИ ОТТУК:

Автор: Людмил Стефанов

Людмил е психолог с над 20 годишен практически опит. Консултира деца, родители, партньорски двойки. Води групи за личностно развитие, обучава родители, учители, социални работници по всички теми, касаещи детското развитие, връзката деца-родители и начинът, по който функционира семейната система. Консултантската му и терапевтична практика е свързана с дейността на създадения от него и съпругата му Мариела Михайлова-Стефанова Психологически център „Аз и Ние“.

Като психолог и психотерапевт, а също и като човек с натрупан жизнен опит, ще ви разкажа една примерна  история за детската ревност, която наистина обхваща живота на човека от начало до край. Примерна, защото представлява комбинация от множество истински истории.

Това може да е историята за две сестри – възрастни жени  към 80-те години. По възрастната с четири години вече отключва типично психично заболяване, характерно за напредналата възраст. Живее в измислен свят на фантазии. Влюбена е в мъж, които често се появява по телевизията: това може да е красив и мъжествен актьор, шоумен, политик, телевизионен говорител. Фантазира си, че той също отговаря на чувствата ѝ. Настроена е сантиментално и говори с копнеж за него. Дори вечер понякога подрежда специално масата с вечеря на свещи и очаква избранника на сърцето си.

По-младата ѝ сестра се отнася със съчувствие към нейното заболяване и всячески се стреми да я подкрепи. Ала към нея болната изпитва силно враждебни чувства. Не я допуска до себе си, гони я от жилището си, когато тя реши да я навести, подозира я, че идва да ѝ открадне пенсията или че в кекса, който ѝ е донесла, има отрова. Има към сестра си агресивни изблици и дори посяга да я удари.

Подобни чувства между братя и сестри към края на живота им са много разпространени. На възраст, когато имуществените придобивки все повече губят смисъл, между тях се разгаря ненавист заради малко парче земя или подялбата на някакво незначително наследство. Или дори си развалят отношенията и стават гневни едни към други без никаква видима причина. Често децата им /първи братовчеди/ продължават да се отнасят с най-добри чувства по между си и се опитват да „вразумят” родителите си, но напразно.

Причините за необяснимата промяна на чувствата между толкова близки хора можем да намерим в най-ранното детство. Когато се ражда по-малкото братче или сестриче, по-големите деца изпитват ревностни чувства. Те просто не искат да приемат новото същество, което заема толкова много време от вниманието на майката. По  един или друг начин те започват да изразяват своята неприязън. Например: „Мамо, искам да викнем щъркела отново да си вземе това бебе!”; или: „Не искам бебето да ми пипа играчките и да носи моята шапка!”. Случва се дете на около 2 години, когато види, че бременната му майка подрежда дрешки и принадлежности на очакваното бебе, да ги разхвърля по пода и да ги стъпче.  Дори понякога по-големите деца предприемат и по-сериозни действия, за да елиминират натрапника, който им е отнел близостта на майката.

Тези всеизвестни прояви на ревност са обясними и нормални. Разбира се, майките винаги се опитват да пренастроят нагласите на по-голямото дете. Понякога те правят това с думите: ”Какво толкова се притесняваш. Аз ще те обичам и теб. Аз съм майка и на двамата. Просто бебето е малко и има нужда да се грижим повече за него. Когато ти беше бебе и за теб съм се грижила така.”  Психологът Хайм Гинът, автор на световния бестселър „Детето и ние” (София, изд. „Изток Запад”, 2007 г.), коментира тези популярни опити да се повлияе на ревността със следната аналогия: „ Представете си, че вашият съпруг един ден се прибере от работа и ви каже: „Скъпа, аз си намерих и друга жена, с която се виждам понякога. Но ти не се притеснявай. Това няма да се отрази на чувствата ми към теб. Аз продължавам да те обичам, както и преди. Дори теб те уважавам много повече от нея, защото ти си майката на децата ми.” Никоя жена не би приела спокойно тези думи. Не ги приема и детето, когато разбере, че трябва да дели родителската любов с друг, по-малък и по-нуждаещ се от грижа човек.

Като родители е наистина важно да разберем, че враждебността на децата към новородените бебета в семейството е нещо естествено. Дори нещо повече, според Франсоаз Долто /френска психоаналитичка, световно известна с работата си с деца/ трябва повече да се тревожим, ако такава негативна реакция към новороденото напълно отсъства. Защото това е знак за емоционално анулиране, което може да доведе до появата на натрапливи мисли и действия,  откъсване от реалността и бягство във фантазията. И още – малкото дете проявява обичта си, като се идентифицира с обекта на своите чувства /опитва се да прилича на него/. В този смисъл ако голямото дете се поддаде на изкушението да обича бебето – един еволюционно по-неразвит образ на самото себе си, това застрашава неговото израстване. До появата на бебето детето е обичало само по-еволюирали от него човешки същества и идентификацията го е развивала. А любовта към едно същество, което принадлежи към един отминал за обичащия стадии на развитие, може да бъде дори опасна за него.

В своята книга „Тълкуване на сънищата” Зигмунд Фройд пише за типичните сънища, отразяващи нашите ревностни чувства към братята и сестрите ни, които носим от детството. Обикновено в сънищата братята и сестрите са представени символично от насекоми, червейчета, мишки, гущерчета, жабчета… С една дума – малки неприятни животинчета, които ние в съня си смачкваме или преследваме. Някои от тези сънища са съвсем очевидни с посланията си. Например: „Човекът сънува, че отива към една поляна, където играят и тичат малки деца. Сред тези деца той разпознава братята и сестрите си. Когато се приближава към тях, те изведнъж се превръщат в малки ангелчета, птички и пеперуди и излитат. И той остава сам на поляната”. Сънят отразява инфантилното /детско/ желание на сънуващия братята и сестрите му „да се превърнат в малки ангелчета и да отидат на небето”. Сънища, които при тълкуването им се оказват свързани с ревностни чувства от детството, ни съпътстват през целия  живот. Те биват предизвиквани от множество житейски ситуации, които наподобяват детската борба за повече място в сърцето на родителя. Например – съперничество с колегите в службата за уважението и благоволението на шефа. Изобщо – всякакви случаи, в които може да се почувстваме отхвърлени и пренебрегнати за сметка на някой друг.

Как родителят с поведението си засилва ревността?

Когато са свидетели на враждебност на децата едно спрямо друто, родителите често реагират остро и негативно. „Как може да говориш така? Та той ти е брат и трябва да се държиш добре с него. Брат ти е най-близкия ти човек?”.  Могат да прозвучат и недвусмислени заплахи: „Ако продължаваш да се държиш така със сестра си, няма да те обичам! /или няма да ти говоря/”. В някои семейства се стига и до физическа саморазправа. Детето си взема поука от тези родителски реакции и започва да крие чувствата си. Дори може да започне да ги замаскира, като проявява лицемерно прекалена обич и загриженост към по-малкото си братче или сестриче. Родителите на такива деца обикновено се радват и изпитват гордост от тяхното поведение и взаимна привързаност. От това, обаче, ревността не намалява, а само се трансформира. Тя чака удобен момент да се прояви. Точно такъв вид подтиснати чувства действат и по-нататък в зрелия живот на човека.

Има родители , които най-често стоварват отговорността за всичко на по-голямото дете по принципа – който е по-голям, той е виновен. Други пък се опитват да открият виновника и активно да разрешат възникналия конфликт. На практика се оказва, че и двата варианта са погрешни. В първия случай имаме очевидна несправедливост. Във втория случай, осъществявайки разследването, родителят насърчава децата си да се клеветят взаимно. Тези опити на родителя да се намесва като арбитър в детските конфликти напрягат отношенията между децата. Това не означава, че можем да ги гледаме с безразличие как се нараняват. Можем да прекъснем свадата, но след това да насърчим децата сами да се разберат. Така до децата достига родтелското ни послание, че ако сме им гневни за нещо, то е, защото не могат да се разберат и да намерят компромис в конфликтите си.  Добро въздействие има даването на общи задачи, които насърчават взаимопомощта. И още нещо важно – не е добре да наказваме едното дете в присъствието на другото . Това няма да доведе до нищо добро, а само ще засили враждебността, интригантството и търсенето на мъст.

Едни от най-важните правила във възпитаването на децата, които служат и като превенция за развитието на ревността, са да не сравняваме децата по между им и да не им лепим етикети. Сравняване имаме, ако родителят казва на едната си дъщеря, с цел да я успокои: „Ти не се притеснявай, че момчетата не те канят на срещи като сестра ти. И на това ще му дойде времето. Важното е, че ти си много умна, интелигентна. Това повече се цени в живота.” Това изказване  разгаря съперничеството между сестрите. В случая е необходимо само да се изрази съчувствие и подкрепа на страдащата дъщеря, без да се споменават успехите на сестра ѝ по терените на любовта.

Понякога родителят, сравнявайки децата, може да каже: „Виж се само как се храниш. Целия се омаза. Сестра ти е три години по-малка от теб, а е толкова чиста и спретната.” Чувайки това, детето започва да ненавижда както сестра си, така и самата идея да се поддържа чисто. От друга страна малката сестра може да започне да развива арогантност към брат си. Вместо да търси от него подкрепа при съвместните игри с други деца, тя може да се преживява като негов ментор.

Или пък родителите наричат едното дете „инат, твърдоглав, упорит”, а другото – „малко ангелче”. Освен че нарушават връзката между братята и сестрите, подобни етикети  сякаш програмират децата и ги затварят в рамки, от които те трудно ще излизат през целия си живот. В този случай първото дете може да остане с усещането, че неговата житейска роля е винаги да се отстоява с агресия, да не отстъпва и да не се съобразява с другите. Това е опасна програма, която може да накърни социалните му контакти и да го държи в изолация. От друга страна, „милото ангелче на мама” може да реши дълбоко в себе си,  че трябва с всички да бъде добричко. Дори самата мисъл да се противопостави по-твърдо на някого става страшна, защото се преживява като опасност от загуба на родителската любов.

Как да ограничим влиянието на ревността?

Както вече казахме, появата на братче или сестриче винаги всява смут в душата на детето. То започва да изразява негативните си чувства. Това води до упреци от страна на родителите, че поведението му е егоистично, грозно и неприятно за възрастните. Тези упреци всъщност оставят детето да се справя само с чувствата си. Оставено само, с времето то постепенно  преминава през всички симптоми, съпътстващи появата на детето-съперник. Това са капризи, възвръщане на нощните /а понякога и дневните/ напикавания, загуба на апетит, апатия. След като премине през всичко това, голямото дете привидно губи интерес към съперничеството с по-малкато и въобще не го споменава, за да не му се карат. Но дълбоко в себе си то държи тези чувства непреработени. Те продължават да действат и по-нататък в живота му и в зряла възраст го правят обидчив и чувствителен. А както видяхме в началото на тази статия, подтиснатите чувства към братята и сестрите от детството понякога избуяват в силна взаимна неприязън в старостта.

Единствения добър начин да се преодолеят негативните чувстна и ревността е да им се даде пространство те да бъдат изразени. Ако детето се оплаква: „Откакто се роди брат ми, вече никой не ми обръща внимание”, е добре да го прегърнем и да му кажем: „Разбирам как се чувстваш. Сигурно не ти е лесно.” А не да се опитваме да го убедим, че чувствата му са неуместни и неприемливи.

Тук ще приведа и един пример за виртуозно отработване на случаи с агресивни прояви на ревност от  практиката на Франсоаз Долто. В този случай тя дава толкова оригинални напътствия на майката, че успява да я превърне в терапевт в семейството.  

Робер е на две години и от три месеца проявява силна агресия към новородения си брат Пиеро. Проблемът му се зсилва от острите и негативни реакции на цялото обкръжение: „Как може да се отнасяш така с брат си! Ти си лош! Грозно е да ревнуваш. Така натъжаваш мама.” Включен е и целия възможен арсенал от наказания и лишения. Майката се опитва да убеди Робер, че Пиеро е добричък и миличък. Същевременно избягва да гушка бебето. Полага необходимите грижи за него сякаш „зад гърба” на Робер, защото в противен случай предизвиква гневните му реакции /чупене на предмети, ритане на майката, удряне на бебето, опит да го удави във ваната и дори да му бръктне в очите с ножица/. Макар че е бил преждевременно развито дете, Робер се променя драстично.  Забравя всичко, което е бил научил преди раждането на брат си, пишка и ака в гащите, станал е блед и подтиснат, губи апетит, говори тихо и неуверено.

Следвайки напътствията на Франсоаз Долто, майката престава да осъжда гнева на Робер, като вместо това започва да го легитимира и да му дава глас. Когато Робер проявява агресия към вещите на брат си, майката казва: „Ах, този Пиеро! Вещите му се мотаят навсякъде!”. Ако хората се радват на бебето и му правят комплименти, тя реагира: „Пак този Пиеро! Все на него се възхищават. А той само спи, плаче, яде и си цапа пелените. Глупави хора! Какво толкова намират в едно бебе.” Когато Робер избухне за нещо или реагира негативно, тя не го осъжда за лошотията, а казва на висок глас: „Горкият Робер, какво се чудя! Откакто Пиеро се роди, живота ни се обърна наопаки. Как няма да е изнервен!”

Съществен акцент от новото поведение на майката е, че вече не се крие от Робер, когато се грижи за бебето. Но същевременно – и това е много важен елемент от терапията – тя му говори с нежен тон, но пренебрежително. Например, ако го гали, казва: „Колко са глупави майките да харесват такива малки нехранимайковци като Пиеро. Та той е просто едно вързопче, което не представлява нищо интересно.”

Макар и с недоумение, майката се съгласява да въведе тези промени в поведението си. Като добавка тя оставя някъде в къщата една 40 сантиметрова кукла под формата на бебе. Това е обект, върху който Робер може да прави пренос и да изкарва върху него гнева си.

Резултатите надхвърлят очакванията. При тази промяна Робер в началото изпада в недоумение. След няколко дни поведението към брат му става напълно неутрално. И съвсем скоро дори започва да оспорва думите на майка си, когато тя се изказва пренебрежително за бебето: „Не, не е вярно, че за нищо не го бива. Много е сладък.” По съвет на Долто, когато чува такива изказвания,  майката не прекалява, а просто казва: „Наистина ли мислиш така? Е, ти си му батко.”

Логиката на тази терапия е следната: щом негативните чувства са налице, ние не можем да им се противопоставим. Добре е да ги легитимираме и да им помогнем да бъдат изразени. Така от едно дете, което е застрашено от хоспитализиране заради гневните си изблици на ревност, Робер се превръща в дете, което се радва на брат си.

МОЖЕТЕ ДА СВАЛИТЕ БЕЗПЛАТНО ЦЯЛОТО СПИСАНИЕ НА АКАДЕМИЯ ЗА РОДИТЕЛИ ОТТУК:

Leave a Reply