Мария Брестничка: няма единствен правилен начин да си родител

Мария Брестничка е бакалавър по психология и магистър по социология със специализация Европейска социална политика и социална работа. Има докторска степен по социология с дисертация на тема „Оценка на нагласите към телесното наказание“. Води курсове в катедра „Икономическа социология“ в УНСС.

Част от екипа на Национална мрежа за децата. Работила е по проекти и програми, свързани с проследяването и оценката на политики за децата и в подкрепа на семействата и провеждане на застъпнически кампании. 

Защо избра да се занимаваш с неправителствена дейност?

Неправителствената дейност избра мен ☺. Бях втори курс в университета и това беше първата ми истинска работа. Започнах да помагам в Асоциация Родители за различни неща, едно от които беше програма, която да говори с ученици от 5 до 12 клас за онлайн и офлайн насилието – посещавахме училищата и водехме часове на мястото на тогава съществуващите „свободни часове“. 

Имали сме случаи, в които децата отказваха да говорят по темата в първите 5 минути, след което оставаха час и половина след края на часа, защото им беше важно да говорят за това, което ги вълнува. 

Това, което научих за 13 години е, че работата в гражданския сектор не е нещо, което избираш веднъж, а избор, който правиш всеки ден – защото има много за правене и малко време, защото на друго място може да работиш при по-добри условия, заради атаките към неправителствените организации, включително и от политическа трибуна, особено в последните години. Но пак го правиш този избор заради каузите и заради себе си – защото развиваш умение да се справяш с малките загуби, за да гониш големите победи. А победите са големи, защото когато се случат, са от полза за някого. 

Какво те мотивира да ставаш сутрин?

Непреодолимият факт, че двегодишните деца стават рано и родителите им просто нямат друг избор ☺ Извън тези обективни обстоятелства, ми е безкрайно интересно това, с което се занимавам и виждам смисъл в него. Огромната привлекателна сила на това, с което се занимавам в Национална мрежа за децата е, че те среща с удивително много хора, които всеки ден помагат, подкрепят и окриляват деца и родители. Само за година организациите членове на НМД подкрепят над 140 000 деца – или близо 14% от децата в България. 

Кой според теб е най-големият мит за родителството?

Че има един единствен правилен начин да си родител. Хората са различни, децата са различни и единственото, което обединява родителството, е обичта към детето. Родителите днес са изправени пред непрестанни искани и неискани и съвети и образа на „идеалното семейство“. И често пъти се чувстват толкова притиснати от очакванията на околните и вътрешния си въпрос „Справям ли се?!“. Ами не, идеални семейства и родители просто не съществуват. Родители има всякакви – родни, осиновители, понякога бабите и дядовците се налага да влязат в ролята на родители, приемни.  

Родителството е градене на отношения с един нов човек от първия ден и ако тези отношения са отношения на обич, грижа и уважение и от двете страни, то нещата се получават. Стига да помним, че детето е личност и отделен човек и нашата работа е да го подкрепим, за да бъде хем сигурен, хем самостоятелен. 

Между другото, митът за правилния начин да си родител води и до мита за правилния начин да си дете. Най-популярният въпрос, който най-често се задава на малките деца след „ти на колко годинки си“ е „ти послушен ли си“. Митът за „послушното дете“ предполага, че децата са някакви кукли, които възрастните движат със своята воля. Е, всеки който се грижи за дете знае, че това е безкрайно далеч от реалността. И че за всички ни по-важно е детето да е щастливо, уверено и да знае как да се грижи за себе си и за другите, а не „да слушка“. 

А кое е най-голямото предизвикателство на днешния родител и как ти би го разрешила?

Несигурността и напрежението. Днес родителите нямат много време, което да отделят качествено на децата си – всички сме притиснати от работните си задачи, всекидневните си задължения, въпросът дали децата са яли, спали, написали домашни, какви оценки имат на НВО и други.

Това не оставя много време да играем заедно или да говорим за живота, преживяванията си и въобще, да се опознаваме като хора. Но за сметка на това родителите се тревожат непрестанно – че на детето ще му се случи нещо, че агресията между децата нараства, че не се справят като родители. И всичко това води до по-малко общуване, но до повече контрол върху децата. 

Как бих го разрешила – вярвам, че държавата е в голям дълг освен на децата, и на родителите – защото в крайна сметка детето е добре, когато има семейство, което да се грижи за него. Тоест, че България има нужда от Визия за семейна политика, която да създава условия, в които родителите имат минимално спокойствие и подкрепа да бъдат най-добрите родители, които могат да бъдат. 

Това означава:

• добри условия в родилните домове
• патронажна грижа – помощ с новородените и малките деца
• възможност да запишеш детето си при подготвен педиатър
• място в яслата или детската градина
• училище, на което имаш доверие
• да можеш да намериш достоверна информация 
• да имаш институции и организации, на които имаш доверие, че можеш да се обърнеш при проблем
• и много, много други неща. 

Коя е най-запомнящата ти грешка като родител и на какво те научи?

Да смятам, че нещата ще станат така, както съм го планирала и както „трябва да бъдат“ според мен. Животът, както се оказа, си има други планове. Обаче това ми даде повод да се замисля, че да си родител е невероятно удовлетворение, но поставя въпроси колкото за детето, толкова повече и за нас самите – какви хора сме. И че трябва да сме готови да си признаем, че се учим в движение – и то не само първия път, когато станем родители, а с всяко отделно дете. 

Ако трябва да дадеш само един съвет на родителите – какъв би бил?

Да не спираме да вярваме, че сме най-добрите родители на своето дете. И никога да не спираме да се учим да бъдем такива. 

Според теб има ли книга, която всеки родител трябва да прочете? 

„Пипи Дългото Чорапче“. И „Емил от Льонеберя“. И „Момчетата от улица Пал“. Всъщност, книгите, които сме чели като деца и смятаме, че са за деца – обаче все повече ми се струва, че те са книги за родители. Защото често в усилието си да бъдем родители с цялата отговорност и грижа за детето, може да забравим как изглеждат нещата от погледа на децата. 

Иначе мисля, че всеки родител си намира книгата „за родителството“, която му говори и му помага да си отговори на най-големите притеснения. За мен това са все книги, които са написани с разбирането за гледната точка на детето, но и с грижа за родителя, който трябва хем да разбира разбира и подкрепя, хем да поставя граници по уважителен начин – например, „Край на мита за добрата майка“ на Алисън Шейфър.