Петте грешки, които допускаме като родители, когато говорим за пътна безопасност

Живеем в забързан свят, в който често нямаме време за много неща. Нямаме време да поговорим за някои теми. Нямаме време да обърнем внимание на някои детайли. Като родители дълбоко в себе си знаем, че много обичаме децата си, но като че ли в бързането си не ги възпитаваме осъзнато или понякога оставяме възпитанието на някой друг. Всичко това звучи като напълно разумно обяснение. Но дали е оправдание?

Безопасност при пътуване с бебе в автомобила

В настоящата статия ще Ви запознаем с пет чести грешки, които допускаме като родители, когато говорим или не говорим с децата си за пътна безопасност.

„Пътуваме за съвсем кратко. Може и без колан.“

В този текст няма да Ви цитираме статистики на инциденти с деца, които са се случили като резултат на това „съвсем за кратко“. Фактите обаче посочват като причина за инциденти именно липсата, тоест не поставянето, на предпазен колан.

„Много бързаме и затова ще минем на червено. Иначе ще изпуснем трамвая.“

Не случайно започнахме този текст с темата за бързането, за бързащия човек в забързания свят. Всички ние сме част от това въртящо се на бързи обороти колело. Но!!! Оказва се обаче, че преминаването на червено не е само едно безобидно притичване, за да се приберем по-бързо у дома. То е и урок-послание към нашите деца. Всъщност става въпрос не само за едно, а за множество послания. Послания като например, че правилата не важат за нас. Или пък посланието, че щом мама или тати прави така, значи може – послание, което е и модел за подражание и поведение. Или пък посланието, че тук – в нашата страна – всеки може да прави, каквото си иска. Или пък … Стоп! Спираме с посланията…

Съвети и препоръки за безопасно пътуване с автомобил за бременни

„Не мога да му сложа колана. Детето ми не иска.“

Как така? Как може да допуснем едно малко дете да взема толкова важни решения? Решения, които могат да касаят човешкия живот! И кой всъщност е възрастният? Моите деца са ме научили, че когато съм твърда и не отстъпвам, те се примиряват и приемат волята ми.

„Детето ми има откъде да научи как да се пази.“

Е как така? Нали щом е за кратко, може и без колан? Нали щом бързаме, може да минем на червено? Нали нямаме време да си говорим? Тогава откъде детето ми ще научи колко ценен е човешкият живот? Откъде детето ми ще научи, че той (животът) е най-ценното, което имаме?

„Не ме интересува. Не е моето дете.“

Еми тук нямаме какво да кажем или напишем. Този начин на мислене вдъхва голяма доза тъга. И все пак! Може да споменем, че децата са на всички! Или пък може да допълним, че безразличието и бездействието ни убиват по малко всеки ден. И че всички трябва да пазим и възпитаваме децата във всеки един момент!

Деца на борда: борим се за нулева детска смъртност на пътя в България

Как мислите? Приемате ли тези грешки за истина? Допускате ли някои от тях? Имаме ли решение? Имаме ли бъдеще? Къде са отговорите?

Дали да не потърсим част от отговорите в личния пример, който даваме; в разговорите, които водим; в мислите, които споделяме? Дали да не допуснем, че отговорите са …, че отговорите са в самите нас!

Автор: Румяна Георгиева е любящ родител и съвестен гражданин на България. Тя е инструктор в Номадия и преподавател на НПО „Център за учене чрез преживяване„. Румяна е докторант в Софийски университет, катедра Теория на възпитанието. Тя е и учител по немски в Увекинд и автор на книга с кауза „Пътят на промяната“ и инициатива със същото име.