Свободата да бъдеш себе си … у дома

Спомням си деня, в който за първи път прекрачих прага на своя дом като родител. Сърцето ми беше изпълнено с вълнение и страх едновременно, а в ума ми цареше хаос – толкова много въпроси, на които предстоеше да открия отговора! С течение на времето разбрах защо, какво, къде и колко по повечето теми, засягащи типичния млад родител. Най-трудно ми беше обаче да науча отговора на въпроса „как“? И по-конкретно:

„Как да остана вярна на себе си, докато се уча да бъда съвсем нов човек?“

Сблъсъкът между „преди“ и „след“ в прехода към родителството не е нова тема. Повечето родители познават отлично усещането на носталгия към старото, примесена с еуфория, безмерна любов към настоящето, смазваща умора и непрестанна тревожност. За някои този период трае дни или месеци, за други – години, но, за добро или за лошо, всички научаваме големия урок, който децата ни носят със себе си – как да бъдем напълно отдадени на друго човешко същество, запазвайки собствената си идентичност.

Как да чуваме собствените си емоции, да удовлетворяваме базовите си потребности и да се стремим към индивидуалните си цели в баланс с тези на детето?

Как да съхраним себе си?

Преди това обаче – защо това е толкова важно и за кого?

Разграничаване на емоциите и потребностите между родител и дете имат своето ключово значение за благополучието и на двете страни. За родителя, и най-вече за майката, промяната в ежедневието в първите месеци след раждането е драматична. Умението за поддържане на баланс между своите нужди и тези на бебето е решаващо за емоционалния баланс на възрастния. Емоционалният баланс, от своя страна, пък е в основата на усещането за сигурност. Всяко новородено се нуждае от това усещане и го получава почти изцяло от невербални сигнали, идващи от основния грижещ се за него. Липсата на съответните сигнали за безопасност и сигурност, както и амбивалентността в поведението на неспокойния родител, непременно оставят своя отпечатък върху крехката детска психика.

Друг важен аспект е, че

Умението за отстояване на границите на родителя му позволява да отстоява и тези на детето си спрямо другите хора до момента, в който то се научи да ги отстоява само.

И ако до около година-година и половина след раждането си детето изгражда своето фундаментално усещане за сигурност и доверие в света и в себе си, след това то минава през още два значими периода в своето развитие. Те поставят основата на неговото психичното здраве и благополучие – периодът на изграждане на егото и формиране на умения за самостоятелно поставяне на граници (както и за спазване на чуждите такива) до около 5-годишна възраст и периодът на сепарация след това.

Във вторите два етапа в детското развитие родителят отново играе ключова роля. Първо, с примера, който дава, и второ, с уважението към формиращата се личност, емоциите и нуждите на детето си. Родител, който не разпознава и не умее да заявява собствените си нужди, обикновено трудно взаимодейства и с чуждите. Тези два аспекта на родителския принос са взаимно свързани и често пъти повлияни от собствените ни преживявания в детска възраст и от моделите на поведение, които сме усвоили в семейството си.

В периода до година-година и половина след появата на бебето заявяването на нашите нужди и тези на детето ни пред другите е наша отговорност, след което плавно отговорността за съхраняването на автономията на детето започва да се поема от него до момента, в който не завърши периода на сепарация – емоционална и физическа.

Здравословна привързаност и отделяне

А сега нека да се върнем към въпроса „как“ и да го разгледаме в следните две посоки:

Как да съхраня себе си? Как да науча децата си да се самосъхраняват?

Умението да разпознаваме, заявяваме и отстояваме уважително личните си емоции – нужди – граници се нарича „асертивност“. Асертивността всъщност е отношение към себе си и към света. Асертивното поведение отправя посланието „ти си важен и аз съм важен – и двамата сме еднакво важни“. Поставено в основата на отношенията, това становище дава посока за търсене на задоволяващо и двете страни решение. Асертивността е в основата на ненасилствената комуникация като ефективен подход за общуване и взаимодействие между хората в различните социални конструкти – семейни, приятелски, служебни и т.н.

Ще обобщя схемата на асертивното поведение в следните три стъпки:

1. Разпознаване на емоцията и нуждата, която стои зад нея;
2. Заявяване на нуждата в контекста на „аз съм важен – ти си важен“;
3. Търсене на общо, задоволяващо решение.

Всяка емоция е провокирана от задоволяването или неглижирането на определена потребност. Когато се научим да разпознаваме и да говорим за тях, ние демонстрираме уязвимост и честност към себе си и към другите. И обикновено получаваме същото отсреща. Когато не го получаваме обаче, естествената реакция е да се отдръпнем, докато това не се промени. Когато отсрещната страна не се съобразява с нашите нужди, след като сме ги заявили – това е агресия. Ако ние решим да останем в зоната на тази агресия въпреки всичко, то това е автоагресия.

В контекста на асертивното родителство ние дължим на децата си три неща:

1. Да разпознаваме своите емоции и потребности и да търсим начин да ги удовлетворяваме асертивно;

2. Да разпознаваме техните нужди и потребности и да търсим начин да ги удовлетворяваме асертивно, докато съзреят достатъчно, за да поемат сами тази отговорност;

3. Да уважаваме техните нужди и потребности и да се съобразяваме с тях асертивно.

Домът е макет на света, в който един ден детето ще живее и който сам ще пресъздаде.

Свободните родители отглеждат свободни деца – деца, които не се страхуват да се обърнат навътре, към себе си. Не се страхуват да се видят, да се чуят, да се заявят, да се защитят. А оттам да виждат и другите, да чуват и другите, да уважават и другите. А един ден и да отгледат свои свободни деца, които не се страхуват да бъдат себе си където и да е, но най вече – у дома.

Автор: Магдалена Франгова, психолог, коуч

Тази тема е част от списанието Академия за родители, посветен на емоционалната интелигентност.

Изтегли и прочети безплатно.