Тъмната страна на добротата

Когато нуждата да сме добри идва от страх, а не от любов

Ако попитате повечето хора какви искат да бъдат, много от тях ще отговорят с една дума: добри.

Да бъдеш добър човек е качество, което обществото насърчава още от ранна възраст. Учат ни да помагаме, да не нараняваме другите, да сме съпричастни, учтиви и внимателни. И това безспорно са ценни качества.

Проблемът се появява тогава, когато добротата престане да бъде избор и се превърне в стратегия за оцеляване. Тогава вече не сме добри, защото искаме да бъдем такива. Добри сме, защото се страхуваме.

• Страхуваме се да не разочароваме някого.
• Да не бъдем отхвърлени.
• Да не ни сметнат за егоисти.
• Да не се разсърдят.
• Да не ни обвинят.
• Да не ни напуснат.

И точно тук започва онази част от историята, за която рядко се говори.

Много хора, които изглеждат изключително мили, услужливи и всеотдайни отвън, всъщност живеят в постоянна вътрешна тревога. Те са хората, които винаги се съгласяват. Които поемат допълнителната работа. Които остават след работно време. Които гледат децата на всички приятели. Които никога не искат помощ. Които казват „няма проблем“, когато има проблем.

На пръв поглед това изглежда като безкрайна щедрост.

Но много често зад нея стои страхът, че ако спрат да бъдат удобни, няма да бъдат обичани.

Това е особено често срещано при родители. След появата на децата много хора започват постепенно да изчезват от собствения си живот. Отказват се от хобита, приятелства, почивка, време за себе си. В началото това изглежда като естествена част от родителството. И до известна степен е така.

Проблемът е, когато тази жертва се превърне в идентичност. Когато започнем да вярваме, че добрият родител е този, който винаги поставя себе си последен.

Тогава се случва нещо парадоксално. Колкото повече даваме, толкова повече се изтощаваме. Колкото повече се изтощаваме, толкова по-раздразнителни ставаме. Колкото по-раздразнени ставаме, толкова по-трудно ни е да бъдем истински свързани с хората, за които уж правим всичко това.

В кабинета на психолозите често попадат именно такива хора. Не защото са лоши. Напротив. Били са добри твърде дълго – толкова, че са забравили какво всъщност искат самите те.

Интересното е, че децата много бързо усещат тази разлика и дори без да говорим ще разберат кога помагаме от желание и кога от задължение. Но това ги обърква, защото думите и поведението не съвпадат. Казваме им, че всичко е наред, а звучим ядосано. Казваме, че сме добре, но с насълзени очи.

Един от най-ценните уроци, които можем да дадем на децата си, е че добротата не означава саможертва.

Истинската доброта има граници. Тя позволява да поставиш собствените си нужди редом до нуждите на останалите. Това е нещо, което много родители трудно приемат, защото си мислят, че ако поставят граница, ще наранят някого. А всъщност се случва точно обратното.

Когато човек има здрави граници, той е готов да дава, защото иска, защото това му носи радост. Хората с граници са обратното на така наречените „пийпъл плийзъри“ (от англ.ез People pleaser) – хора, които угаждат и поддържат одобрението на околните, дори когато това е за собствена сметка.

Много хора не осъзнават, че този модел често започва още в детството. Когато любовта е била свързана с послушание. Когато похвалата е идвала само ако сме удобни. Когато конфликтите са били нещо страшно. Тогава детето научава един прост урок: „За да бъда обичан, трябва да се харесвам на всички.“

По-късно този урок се превръща във възрастен човек, който не умее да отказва. Човек, който непрекъснато се доказва и се чувства виновен, когато постави себе си на първо място.

Добрата новина е, че това може да се промени и то без да се превръщате в егоист или да игнорирате околните. Просто следващия път, когато се съгласите с нещо, което не искате да правите, задайте си един прост въпрос: „Правя ли го от любов или от страх?“

Отговорът невинаги е удобен. Но често е много освобождаващ, защото истинската доброта не се измерва с това колко много се жертваме, а с това колко автентично присъстваме в живота на другите.

Автор: Елеонора Симеонова