Опасността “разсеян родител“

Родителите трябва да се тревожат по-малко за времето, което то прекарва пред електронни устройства и повече за часовете, които те самите отделят за това. Смартфоните причиняват доста неприятности – катастрофи, нарушения на съня, загуба на емпатия, проблеми във взаимоотношенията. Изглежда по-лесно да изброим нещата, на които смартфоните не вредят. Обществото ни, изглежда, навлиза в зенита на критиката към дигиталните устройства.

Проучване сочи, че ключов проблем остава подценен. Става дума за детското развитие, но не е това, което си мислите.

Трябва да се обърне внимание не толкова на пристрастените към телефоните си деца, а на техните, също толкова пристрастени, родители.

Да, родителите разговарят с децата си много повече сега, отколкото в миналото.

Въпреки огромния процент на работещи жени, майките днес поразително добре успяват да прекарат повече време с децата си, в сравнение с тези през 60-те години. Но емоционалната връзка между деца и родители е екстремно ниска, дори подменена. Родителите присъстват физически в живота на отрочетата си непрекъснато, но емоционално почти не участват. Искам да поясня – аз не съм противник на родителите. Моите собствени деца често се шегуват, че не биха могли да оцелеят в ранното си детство, ако аз нямах телефон преди 25 години.

Да се твърди, че пристрастяването на родителите към технологиите е подценен проблем, не е с цел да се омаловажат рисковете, които екраните причиняват на децата. Съществено доказателство сочи, че многото типове екранно време (особено това, включващо забързани и насилствени художествени образи) е увреждащо за детския мозък. Днешните 4-5-годишни прекарват повече от 4 часа пред екрана.

И освен това от 1970 година насам средната възраст за започване на използване на дигитални уреди е драстично променена – от 4-годишна до 4-месечна.

Някои от новите интерактивни игри, които децата играят на телефон или таблет, може би са по-добри от гледането на телевизия или Youtube, защото им помагат да развият поведението си за игра. И разбира се, много от възрастните са имали детство, в което са гледали екстремно скучни и некачествени предавания. Все още обаче никой не дискутира нещата, които децата, залепени за екраните губят. Времето пред телефона не е прекарано активно в изучаване на света и приобщаване към други хора.

За разлика от дискусиите за екранното време на децата, изненадващо малко внимание се обръща на техните родители, които страдат от “продължително частично внимание“.

Това състояние е увреждащо не само за нас, но и за децата ни. Този нов стил на общуване на родителите е вероятно да прекъсне антична знакова система, чийто отличителен белег е комуникацията – основата, от която човек започва да се учи. Намираме се в неизследвана територия.

Експерти по детско развитие наименуват сигнализиращата система между възрастен и дете, която формира основната структура на мозъка, по различни начини. Джак П. Шонкоф, педиатър и директор на Центъра за детско развитие в Харвард го нарича “сервиране и отсервиране“. Психологът Кати Хирш-Пасек и Роберта Мичник Голинкоф го описват като “разговорен дует“. Гласовите модели, които родителите усвояват при комуникация с бебета и малки деца, се характеризират с по-пискливи тонове на гласа, опростена граматика и преучвеличен ентусиазъм. Въпреки, че този тон е прекален за възрастните, децата не могат да му се наситят. Проучване показва, че бебетата, комуникирали си по този начин на 11 и 14 месеца знаят двойно повече думи в сравнение с 2-годишни, при които не е прилаган този метод на комуникация.

Детското развитие е относително и ето затова един експеримент. 9-месечни бебета, получили кратък урок по мандарин от учител успели да отличат различни фонетични елементи от езика, докато друга група от деца на същата възраст, изгледали видео-урок, не успели да ги разпознаят. Все повече проучвания акцентират върху значението на живия разговор.

Езикът и комуникацията между възрастен и дете са най-добрата предпоставка за училищни постижения и за добри умения за боравене с езика.

Появява се друг проблем, когато тази система на емоционална комуникация между родителя и детето се прекъсне – от съобщение, например или бърз преглед на Инстаграм. Всеки, който е преминавал покрай залепен за екрана родител, бутащ количка, може да удостовери истинността на това твърдение. ‘Малките деца не могат да разберат, кога ние прекъсваме разговора, за да вдигнем телефона си или да погледнем съобщението, излязло на екрана ни.

През 2010 изследователи в Бостън тихомълком наблюдавали 55 гледачи, които се хранели с едно или повече деца в заведение за бързо хранене. 40 от възрастните били толкова погълнати от телефоните си, а някои изцяло игнорирали децата. Неизненадващо, децата започнали да правят опити да привлекат внимание, които били игнорирани. Последващо изследване събрало 225 майки с деца на възраст около 6 години, които трябвало заедно с детето си да опитват различни видове храна. По време на този опит една четвърт от майките спонтанно използвали телефона си и в следствие на това рязко намалили вербалното и невербалното си общуване с детето.

Никога не е било лесно да се открие баланса между нуждите на родителя и детето, още повече между техните желания.

Наивно е да се смята, че децата трябва да бъдат непоклатим център на родителско внимание. Родителите винаги са оставяли децата да се забавляват сами. В някои аспекти екранното време, което получава детето в 21 век не е по-различно от бавачките, на които предишни поколения са разчитали да забавляват и ангажират децата. Когато родителите нямат кошарка за игра, суматохата рядко остава назад.

Лаура Вилдер пише книгата “Малката къща в прерията“, където героинята Каролина Фрейзър описва стила на родителство през 19 век, когато майките оставяли децата пред готварските печки, за да са на топло, а те да вършат задълженията си. Самата Вилдер признава, че и на нея са се случвали инфарктни ситуации с малката и дъщеря Роуз. Когато веднъж вдигнала глава от домашните задължения, видяла около детето си няколко понита, прескачащи главата му.

Случайното родителско невнимание не е катастрофално (понякога дори е градивно). Хроничното разсейване е нещо съвсем различно.

Употребата на смартфони се асоциира с форма на зависимост. Възрастните стават раздразнителни, когато някой прекъсне заниманието с телефона им. Те не само пропускат емоционални предупреждения, но и ги тълкуват погрешно. Разсеяните родители се ядосват по-бързо от другите, мислейки, че детето се опитва да ги манипулира,  когато то просто търси внимание. Отделянията от родителя са безобидни, дори необходими, особено когато детето е по-голямо и има нужда от независимост. Но това е различно от родителската незаинтересованост, която се проявява, когато родителят е с детето си, но го третира като по-маловажно от един имейл.

Майка, която казва на децата си да излязат и да играят, баща, който им казва, че трябва да се концентрира върху някакво задължение за половин час. Това са нормални изисквания в света на възрастните. Това, което се случва днес, обаче, е повишаване на неуравновесената грижа, водена от известията на телефоните. Изглежда, че се сблъскваме с най-лошия модел на родителство.

Непрекъснато физическо присъствие, привидна или непостоянна емоционална заинтересованост.

Решаването на проблема няма да бъде лесно, особено предвид промените в образованието. Все по-малки деца (около 2/3 от 4-годишните) са под институционална грижа, а уроците в клас са заменени от монолог на учителя, заради което децата нямат възможност за спонтанни разговори и комуникация.

Добрата новина е, че децата са “програмирани“ да привличат вниманието на възрастните. Повечето от нас установяваме, че малките детски ръчички ни трогват доста бързо. Децата правят много опити да достигнат до нас, но накрая все пак може и да се откажат. За тангото са нужни двама, а проучване на румънските домове за деца, лишени от родителски грижи, показва, че бебешкият мозък има лимит на това, което може да прави без възрастен. Истината е, че не знаем колко много страдат децата ни, когато се провалим във връзката си с тях.

От тази ситуация страдат също и родителите, разбира се. Много от тях са изградили живота си около наречието “винаги“. Винаги да работят, винаги да са родители, винаги да са на разположение на партньора си, на своите собствени родители и на когото има нужда от тях. В същото време трябва да са инфомирани, да помнят къде са паркирали колата, да поръчат тоалетна хартия. Те са заклещени от дигиталния еквивалент на въртящото се колело.

Според обстоятелствата е много по-лесно да се концентрираме върху екранното време на децата си, отколкото върху нашето собствено.

Разбирам тази тенденция добре. Аз самата съм майка, приемен родител и отглеждам дакел с наднормено тегло. Самата аз съм на средна възраст и с тегло над нормата, но ми е много по-лесно да мисля за дажбата на кучето и да го подлагам на диета, отколкото аз самата да внимавам с какво се храня. Ако говорим за психология, това е класически случай на “изпъкване“. Защитното прехвърляне на грешките на един човек върху друг, относително невинен. Когато става дума за екранно време, това “изпъкване“ трябва да се намали.

Ако се стегнем и оттърсим от нашето “техническо прекъсване“, ще установим, че можем да направим много за децата си, като вършим по-малко неща. Независимо от качеството на образование и броя часове, които им посвещаваме. Родителите трябва да си почиват от задушаващия натиск да бъдат всичко за всеки. Сложете детето в кошарката! Играйте футбол, ако искате. Детето ще бъде добре. Но когато сте с него, зарежете телефона си.

Източник. Благодарим за доброволния превод на Гергана Стоянова!