Страшният и лошият език в детските книги

„Нещо което ме е смущавало много – как повечето ни народни приказки са пълни с насилие. Пример с “Дядовата ръкавичка”: моят спомен е за сгушените животни, но когато я прочетох на синa ми открих, че дядото убива всички животни в края.”

Всъщност отговорът се крие във въпроса 🙂 Фактът, че не си спомняте финалната сцена от приказката, показва разликата в четенето и възприемането на един и същи текст между детето и възрастния. Детето се отнася към ситуациите и персонажите в приказките като към символи – вълкът не е реалният вълк, нито заекът – реалният заек, нито отупването на ръкавицата от дядото – реално убийство на животните. Класическите приказки, каквато е „Дядовата ръкавичка”, обобщават колективния опит на човечеството и подготвят детето да премине от света на детството в света на възрастните. Те дават варианти (в множествено число!) за разрешаване на всякаква проблематика, свързана със социализацията на детето, и най-важното: те дават вяра и окуражават детето, че ще успее по пътя си.

Ето защо, не бива да се плашите от сцени, които на възрастния се струват твърде насилнически или груби.

В повечето приказни сюжети те имат функцията на възстановяващи справедливостта и точно по този начин се схващат от децата. Те не се превръщат директно в модел на поведение, а задават сигурността, че светът е добър и справедлив и в него всеки получава заслуженото си.

Ето, в приказката, загубената ръкавичка накрая се връща при собственика си. Няма защо да се притеснявате, че детето ще получи посланието, че единственият начин да възтържествува справедливостта е насилието, защото, както виждате по себе си, онова, което е останало у вас, не е сцената с отупването на ръкавицата, а със сгушените животни.

Страшните приказки и сцените с насилие в приказките – да се четат ли класически приказки и ако се четат, да се пропускат ли тези сцени? Може ли децата да повторят модела на брутално поведение и в реалния си живот? И дали новите приказки с реални герои и ситуации не са по-подходящ?

По-подробно за функциите и значението на класическите приказки, които доста родители определят като „страшни”, може да научите от презентацията „Страшни ли са страшните приказки?”.

Тук ще се ограничим само с най-общите ориентири.

Страшните приказки, насилието и злият герой

Приказките са може би най-важните указатели при социализацията на детето, при това въздействието им далеч не се основава на “любимото” извличане на поучителни идеи. Предлагайки сценарии за съзряването на детето, те са равнозначни на инициационен акт – от напускането на дома, през преминаването през множеството препятствия, до заслужената сладка награда. Никой не е пораснал, без да е напуснал дома си (поне символично); никого не са отминали препятствията по пътя, много често изглеждащи несъразмерни и непреодолими; никого не е отминала сложната проблематика на житейските отношения.

Складирайки житейския опит на човечеството, приказките дават варианти (в множествено число!) за разрешаване на всякакви проблеми. Заедно с това приказките говорят на символен език, на езика на чудото. Езикът на вълшебната приказка с цялата си символичност е напълно достъпен за децата и те нямат нужда от педагогически и родителски “преводи”. Никой няма да отрече, че децата безпроблемно схващат логиката на чудото, за разлика от възрастните, вече обременени от рационалното причинно-следствено мислене. Точно тук става разминаването на читателя възрастен и слушателя дете – един текст, който бива декодиран по два различни начина.

Сцените, които възрастният схваща като брутални и насилнически, за детето са част от една приказно-символна логика, в която героят трябва да премине през поредица от изпитания, да се справи с тях и накрая да бъде възстановена справедливостта в света или казано просто – доброто да победи.

Тук има още един важен детайл.

Детето във възрастта до към 8-9 години не мисли в понятия, нито мисли в причинно-следствени връзки. То мисли в конкретика.

Това означава, че за него понятия от типа добро, зло, любов, приятелство, справедливост, несправедливост… трябва да се покажат през конкретен образ. Вещицата е грозна, с дълъг нос, с кокалести пръсти, живее в най-тъмната част на гората, в къщата й има паяци, черна врана или черен котарак… Всички тези конкретни детайли създават общия образ на злото. Вещицата не е просто вещица, както вълкът не е просто вълк. Те са образи на злото, на несправедливостта, на заплахата… Затова и те едновременно са страшни и не страшни за децата. Страшното съдържа познание, което неистово привлича. То, естествено, не се отнася до видимото, а до скритото и до рационално непознаваемото. Страшното е като заключената врата в приказките, която дори при забрана трябва да се отвори (да си спомним закона на приказката всяка забрана да бъде нарушена).

Ето защо „страшните приказки” са по-страшни за възрастните, отколкото за децата.

Нашият съвет е да не пропускате онези моменти от приказките, които ви се струват „страшни” или „брутални” по две основни причини.

• Така се нарушава логиката на приказката и вместо да изпишете вежди, изваждате очи, защото лишавате от основание характеристиките на персонажите и техните действия.
• 2. От гледна точка на основната функция на приказките – не давате възможност приказката да изпълни основната си задача. Именно да преведе по безопасен начин детето от света на детето в света на възрастния. Така създавате ефекта на „стъкления похлупак” и не позволявате на детето да се подготви за акта на инициация, т.е. да порасне (не физически, а психически и житейски).

Класически или съвременни приказки

Авторските приказки са родени от едно индивидуално авторово съзнание и изразяват нечий уникален творчески свят (на Андерсен, на Уайлд, на Карол…), а класическите споделят колективния опит и фантазия на даден народ и в по-общ план на цялото човечество. Николай Райнов например, достига до идеята, че фолклорните приказки съдържат по-кондензирана мисъл дори от тази на философията, и ги приема за чисти бисери на човешкото въображение и мисъл.

Що се отнася до “съвременните” приказки, те са приказки най-вече по формални причини. Използват формата на традиционната приказка като мост към детето, но говорят от позицията на конкретното авторово съзнание, а не от позицията на колективния културен опит. В този смисъл, те винаги са разказани от конкретна гледна точка.

Ето защо класическите и съвременните приказки имат напълно различни функции. Смятаме, че не може да се говори за предпочитане на едните спрямо другите, защото те не са взаимозаменяеми.

„Лошите думи” в книгите за деца

Няма добри и лоши думи по принцип. Думите са просто думи. Те се превръщат в нараняващи, т.е. „лоши”, както по отношение на изговарящия ги, така и по отношение на този, към когото са отправени, в зависимост от контекста, в който се употребяват.

В детските книги езикът служи и за предаване на качествата на самия герой по три основни начина:

• През описанието на героя – как изглежда, как се облича, как се държи…
• През неговите постъпки – какво прави, защо, как, къде…
• През речевата характеристика – начина, по който героят говори…

Най-често т.нар. „лоши думи” се срещат в речта на героите. Те имат за цел да характеризират героя  и да уплътнят неговия образ. Представете си как говори един пират, който е зъл и страшен, страшилището на седемте морета – няма как той да не каже „Карамба!”, или пък да нарече юнгата „Мързеливец! Глупак!” и т.н. Думите, излизащи от устата му, правят образа правдоподобен и са част от цялата мотивировка на героя и неговите действия. Ако те бъдат заменени или пропуснати, героят става недостоверен. Но по-важното е, че той не изпълнява функцията си да създава конфликт в историята, т.е самата история  престава вече да е история.

Разбира се, тук говорим за естетическа и художествена мяра. Необоснованото използване на подобни думи, а и на каквито и да било думи, показва слабост на текста.

Нужно ли е тези думи да се избягват?

Не е нужно да пропускате при четене подобни думи. Те са част от тъканта на историята и са нужни за нейното развитие. Притесненията, че може да послужат като модел за поведение на децата, са силно преувеличени. Най-вероятно е детето да изпробва използването на подобен език в рамките на играта и на тестването на граници на позволено и непозволено поведение. И това е много хубаво, защото по този начин детето опознава както света, така и себе си

Стерилните герои и истории

Представете си един свят, в който всичко е идеално, просто перфектно. Няма тъга, няма грубост, няма мъка, няма разочарование, няма смърт, няма загуба… изобщо, всичко, което ни кара да страдаме. Първото, което ми идва наум, е един стар филм от 1975 г. „Степфордските съпруги”. Между другото, неговият жанр е „научна фантастика”. Действието се развива в един перфектен град, в който живеят перфектни хора. Както можете да се досетите финалът на филма не е най-щастливият.

И причината за това е, че цялостното човешко същество, не е нито само добро, нито само лошо. По същият начин и животът ни – в него имаме победи, но имаме и падения.

Когато предлагаме на децата герои и книги, които са изнесени само в посоката на абсолютното добро, ние правим две неща – създаваме у децата си грешна представа за света, в който живеят, и в който ще им се налага да живеят и без нас. И заедно с това негласно и абсолютно несъзнавано, им забраняваме да изпитват всички негативни емоции, за които се сещате – от тъга, до ревност, яд и гняв. А това означава да отрежем достъпа на детето до една голяма част от него самото.

Като резултат, когато детето излезе от нашия дом, и се озове само в света, то се оказва неподготвено за тази среща. И както сме тръгнали в началото с мисълта да възпитаме и отгледаме един щастлив човек, се оказва, че от дома ни излиза един неподготвен за живота човек, лесно раним и болезнено непознаващ както света около себе си, така и самия себе си.

Иска ни се да завършим с нещо много важно – вярвайте на децата си и не ги подценявайте! Те са много по-силни и по-разбиращи, отколкото си представяме!

Автор: Албена Раленкова и Роза Тодорова

Как да запаля и поддържам интереса към книгите и четенето у детето в училищна възраст?