Как да се превърна в перфектен родител?

Как да бъда перфектен родител?

Хванахте ли се за това заглавие? Колко хубаво би било да съществува едно кратко, бих прочела дори и дълго ръководство, или обобщен опит, с който да мога да се превърна в тази така примамлива роля на съвършения родител. За съжаление моят опит на перфектен родител за двете ми деца, всеки ден търпи поражения. Опитът ми на терапевт, който се сблъсква с „прегоряли“ родители или „прегоряли“ от опитите на родителите си пораснали деца до тук е следният.

Децата нямат нужда от съвършен и перфектен родител. Децата растат спокойни, когато имат правото да допускат грешки, да бъдат нацапани, да употребяват думи, които не са най-възпитаните, да получават лоши оценки, да предявяват капризите си, да се спъват, да не правят най-добрия избор.

Мога ли да бъда перфектен родител?

Бихте могли да опитате, но за да бъдете перфектни, задайте критерии. Какъв трябва да бъде перфектният родител? Кои са задължителните му атрибути? Гонейки перфектността, често търпим поражение след поражение, поради простата причина, че перфектността е свързана с крайната цел, а животът, особено пък отглеждането на деца е процес. Каква е тогава крайната цел? Искам детето ми да бъде щастливо! Щастливо, добре, но по чий критерии? Щастливо според мен или? Трудно е да работим с тези критерии, защото обикновено са твърде обтекаеми. Щастлив човек е много лично и изконно желание и обикновено доста трудно за дефиниране, също както и перфектността.

Като родител виждам, че възпитанието минава в борбата да поправя една своя грешка, която води до изникването на нова. Разбира се в психологията и в психотерапията, това, което се опитвам да споделя с клиентите е нов поглед на ситуацията. Какво ако дадем възможност да допускаме грешки и да наречем това свой опит? Колко би свалило от напрежението и ходенето на пръсти около най-милото на този свят – децата? Какво ако си позволим да повишаваме тон, да избираме почивката си, а не изкачването на нов връх във възпитанието, което да ни доближи до собствената ни идея за перфектност?

Перфектни родители не съществуват

Трябва ли да бъда перфектен родител?

Напоследък в публичното пространство сме заобиколени от информация какви трябва да бъдем, как трябва да живеем, как трябва да възпитаваме децата си. Тези изисквания неминуемо покачват напрежението и остват едно усещане за недостатъчност и вина. Достатъчно е да бъда родител за децата си. Мога да дам на децата си толкова, колкото имам в себе си – това е максималното, което мога. Останалото е моят стремеж да бъда безгрешен и съвършен човек.

Децата се нуждаят най-силно от присъствието на родителя, дори и в несъвършения му вариант.

Пишейки тези редове изпитвам доста силно безпокойство, защото ние родителите, много обичаме да се закачаме за „кукички“ или много е лесно да бъде натиснат „бутон“ на тема родителство. Защо? Моят е опит е, че каквото и да се опитам да направя като родител за децата ми, то може да бъде видяно или много бързо да иде в грешна пососка. От първата глътка въздух се започва с напътствия, които е трудно да следваш, ако не живееш в две паралелни вселени. Захранване – мненията варират в толкова широк диапазон, че е трудно да се побере в една статия. Кърмене – най-лесното нещо на света – естествен процес. Никой не ми каза, че ако не ми се случва естествено, не съм виновна аз и не съм лоша майка. Последствия – месеци наред цедене и борба за всеки милилитър кърма (все пак не искам да бъда извън нормата на перфектното).

Дали бях по-присъстваща за детето си? Не мисля. Присъствах повече за помпата за кърма, отколкото за себе си със сигурност. Температура на отглеждане, височина на възглавницата, къде да спи детето, извеждане на разходки и подходящи температури, правилен момент за поставяне на ваксини, набавяне на храна, готвене или готови пюрета, най-подходящо адаптирано мляко и колко, честота на къременето, колко мога да „глезя“ детето си…. Списъскът е безкраен, но добрата новина е, че само расте. После се налага да избера съвършената ясла или детска градина, училище, занимания, поддържането на добра физическа форма…

Милена Манова: Няма нужда да сте перфектни родители, а и не е възможно

Един ден си дадох сметка, че гонейки цели, спирам да бъда тук и сега.

Спирам да присъствам за децата си такава, каквато съм, гонейки своята перфектна версия. А тази версия, тя е като сянката ми, винаги е някъде около мен, но никога не мога да я настигна и материализирам. Осъзнах, че моите грешки дават на децата ми пространството да допускат техните.

Перфектността е много самотно място, тя не допуска спътници, а само публика. И така стигам до цената, която плащаме в гоненето на перфектността, а именно самотата. И тъй като перфектността е по-скоро представа, в един момент се оказва, че присъствам по-скоро в представата си за родител. Има ли място в тази представа за децата ми, такива каквито са?

Гонейки идеята за перфектен родител изисквам ли също така и перфектни деца?

„Мамо, ела да си играеш с мен“

 „Не сега, трябва да изчистя“ .

Ето една примерна ситуация. Детето ми ме вика, има нужда от обмен с мен. Да се забавляваме, смеем, да бъдем заедно. Но! В мен живее убеждебието, че за да бъда добра майка, трябва да науча детето си на хигиена и да подредя дома около него, така че да расте здраво и щастливо и разбира се – с навици. Ако не е достатъчно чисто вкъщи каква майка съм изобщо? Много повърхностен и бърз модел на закачане за възприети вярвания, които директно ме изкарват от настоящия момент и ме изпращат в представите ми. А какво иска детето ми? То просто иска да играе с мен. Надали оценява праха по пода. Вероятно един ден би казало:

„Моят спомен от майка ми е как тя винаги чистеше и се стараеше, беше напрегната. Затова  аз я виках да си играе с мен, за да я видя как се усмихва и да си почива повече!“

Малко тъжно нали!

Перфектността няма почивка – винаги може повече, по-добре.

Тя не търпи пауза, винаги иска резултати. Перфектността е толкова изтощителна! Но за да интегрираме и да присъстваме имаме нужда от време за асимилация. Време за преработване на информацията и събитията в живота, които се случват днес – такива каквито са, а не каквито бих искала да бъдат.

Възпитанието ни, ценностите, в които сме израснали, рекламите и статиите, които ни заливат (Да, включително и тази!) всичко се върти около човека, който трябва да бъда. А какъв бих искал да бъда? Колко далече съм от човека, който искам да бъда? Какво ми пречи? А какво ми помага? А какво стои зад стремежа “Искам да бъда перфектен“? Може би така другите ще ме приемат или ще ме харесат повече. Или пък това е единственият начин аз да приема себе си? Дали някъде по пътя съм разбрала, че перфектността води до усещане за удовлетвореност или в крайна сметка – щастие? Отговорите на такива въпроси обикновено са болезнени и изискват доста сериозна доза честност и подкрепа. Да бъда честна със себе си, да не се страхувам да изследвам и да не спирам любопитството си за света около себе си. Да, дори и родител, аз не знам много неща, които нечии други родители знаят. Не мога много неща, които други хора могат. Въпросът е къде бих искала да сложа фокуса. Върху нещата, които съм (и тези, с които се гордея, но и другите, които крия някъде там) или тези, които не мога да бъда?

Как да се справя със стремежа си да бъда перфектен?

Истината е, че няма точна рецепта. Важно е да отговорите за себе си дали гоненето на перфектност ви пречи да присъствате и функционирате нормално. Ако отговорът е положителен, опитайте да изследвате какво ви носи перфектността. С кои аспекти бихте могли да се разделите и кои са ваши лични вярвания? Как допринася за вашето развитие и присъствие перфектността и какво ви взима? Каква цена плащате, за да бъдете перфектни? Съгласни ли сте с тази цена? В живота за съжаление няма еднозначни отговори. Важи и за перфектността. Тя не е нещо лошо, но идва с нейната цена. Много голяма част от напредъка на човечеството се основава на този копнеж да бъдем по-добра версия и да искаме повече. Вярвам, че балансът е това, което носи „заземяване“ и „успокояване“ на напрежението да се представяме пред себе си и другите. Балансът и приемането на версията ни такава, каквато е в момента – дори и далече от съвършената. Приемането и разбирането, че това, което съм е възможната в момента версия на мен.

Разбрах, че нямам нужда да бъда перфектна, за да мога да се смея, играя, възпитавам и грижа за децата си. Децата ми ме обичат таква – пълна с недостатъци и любов и това ми стига!

Автор: Ина Тонева-Максимова, психолог и гещалт консултант