Не дисциплината, а ученето е сърцето на образованието

Когато се говори за образование, често чуваме за “добри училища”, прием след 7-ми клас, дисциплина – и напоследък дори за религия! Рядко обаче обсъждаме – има ли учене в училище? И как можем да го стимулираме?

Защото образованието не е сбор от оценки. То е способност да разбираш, да прилагаш наученото, да търсиш решения на житейски въпроси. Затова ми се вижда важно да сме наясно какви са най-благоприятните условия за учене, установени с наблюдения и изследвания, не само от времето на възникване на съвременното масово образование – което в исторически план е сравнително ново “изобретение” на човечеството.

Без претенция за изчерпателност, събрах по-долу някои от тях, а цитираните автори не са единствените, работили по темите. Истината обаче е, че всеки от нас може да ги установи, ако наблюдава внимателно себе си или детето си. Така че ви каня често да спирате четенето и да търсите вашия личен опит с написаното. 

Голямо уточнение – говорим за ученето като осмисляне, разбиране и способност за прилагане при нужда, не заучаване наизуст и възпроизвеждане по време на изпит.

Страхът спира ученето – буквално

От автора Даниел Сийгъл научаваме, че частта от мозъка ни, отговорна за ученето, се намира в неокортекса. Този мозъчен дял се е развил по-късно в човешката еволюция и дори при съвременния човек продължава да се разгръща чак до 20-25 годишна възраст. Отговорен е за умения от по-висок ранг като логика, контрол на емоциите, абстрактно мислене, регулация, емпатия, планиране, учене. В по-примитивната, долна част от мозъка ни са инстинктите ни за оцеляване, чувствата, базисни телесни функции. За да ни пази, мозъкът ни буквално “отрязва” достъпа до по-горната част при силни сигнали в примитивната част. Тоест при силни емоции, особено усещане за опасност, или при неотложни физиологични нужди, не можем да прилагаме сложни мисловни процеси, включително не можем да учим.* Обяснението е ясно – мозъкът се грижи приоритетно за физическото ни оцеляване, после за всичко останало. Обърнете внимание, че детето, което все още се учи да преценява различните ситуации, може да преживява втренчения поглед на изпитващия почти като смъртна опасност! Затова понякога виждаме деца, които сякаш “замръзват” в такива моменти.

*Връзка на това обяснение с управлението на емоциите може да откриете на български и базирано на трудовете на Дан Сийгъл ето ТУК.

Какво означава това?

Например, че шансовете ми да науча нещо намаляват, дори изчезват, ако:

• съм под стрес – знам, че ме оценяват и може да получа ниска оценка;
• изпитвам страх – ще получа наказание, ако не се справя;
• съм силно емоционална по друг повод – току-що съм целунала обекта на любовта си;
• много съм гладна, жадна, ходи ми се до тоалетна, имам нужда да се раздвижа в момента и т.н.

Какви практики сме свикнали да приемаме за „нормални“, но които всъщност пречат на ученето?

• Постоянни оценки, които повишават стреса;
• Изискване за продължително стоене на едно място;
• Забрани кога да се яде, пие или отиде до тоалетна;
• Наказания при допускане на грешки.

Как да създадем по-добри условия за учене?

• оценките се заменят с качествена и подходяща за възрастта обратна връзка;
• учениците имат възможност да се движат и регулират потребностите си при спазване на една по-широка структура на процеса;
• грешките се разглеждат като естествена част от ученето;
• приоритизира се чувството за сигурност, а не на страх.

Кошмарът с писането на домашни и отношението дете-родител

Ученето става в сътрудничество и обмен с други хора

Ученето възниква най-естествено в дискусия и взаимодействие с други хора. В идеалния случай хора с различно ниво на познание от това на учещия – нито прекалено по-голямо, нито прекалено по-малко, но не същото.

Лев Виготски нарича „зона на най-близко развитие“ (Zone of Proximal Development) разликата между това, което едно дете може да направи самò, и това, което може да направи с помощ. Именно в тази зона се случва най-ефективното учене.

Какви практики сме свикнали да приемаме за „нормални“, но които всъщност пречат на ученето?

Свикнали сме да групираме децата по възраст, което в повечето случаи означава, че имат сходно ниво на познание. В същото време не им осигуряваме често възможности да взаимодействат с хора с друго ниво. Пак да подчертая, че ученето е също толкова ефективно и когато сме с хора с по-малко знания и се налага да им обясняваме това, което вече сме научили. Вероятно и по себе си сте установили досега, че най-добре научавате нещо, ако ви се наложи да го “преподавате”! 

Как да създадем по-добри условия за учене?

• Чудесна е практиката на смесени възрасти в рамките на една и съща група учещи;
  Това се прилага в Монтесори и демократични училища, където съвместното учене между различни възрасти е не просто допускано, а търсено като образователна ценност. Но и в стандартно училище може да се прилага поне в рамките на проекти или конкретни занимания.
• Много учители задават групови задачи и нарочно комбинират в групите деца с различно ниво на познание;
  При такова колаборативно учене фокусът не е върху надпреварата кой ще получи по-добра оценка, а върху съвместното изграждане на разбиране.
• Търсене на поводи за срещи на децата с хора с по-голямо/ по-малко познание. 

Как да мотивирате детето си да успее в училище

Знанието/умението да е смислено за учещия

“Смислено” означава да има връзка с нашите текущи интереси или цели, с настоящия ни живот. Когато нямаме вътрешна причина да научим нещо – било то интерес, лична цел, любопитство или свързаност с реален житейски опит – мозъкът ни не „отваря врата“ за дълготрайно и дълбоко учене. В допълнение интересът създава вътрешна мотивация, а това е най-сигурният път към ученето.

Помислете си за поне едно нещо, което сте научили с многократно по-малко усилия от всичко останало, именно защото ви е било интересно. Помислете си за детето, което ви цитира сложни имена на динозаври, но не може да запомни таблицата за умножение.

На бас се хващам, че си казвате: “не може всичко в живота да ни е интересно”. Разбира се! Тук идва ролята на целта – правим много неща, които не са ни интересни, когато сме си поставили цел и тя е смислена за нас самите. При децата (пък и при някои възрастни) целта може да няма общо с предмета на учене – например, може да е желание да се харесаш на някого. Или съвсем практична – обичам животните и искам да стана ветеринар, значи трябва да уча биология и химия.

Какви практики сме свикнали да приемаме за „нормални“, но които всъщност пречат на ученето?

• Преподаване по учебник, без да се свързва с живота на децата;
• Фокус върху “минаване” или възпроизвеждане на материала – без да се набляга на неговото значение и използване;
• Всички да учат едно и също нещо, по едно и също време, по един и същ начин;
• Мотивиране на причината за учене с оценки или изпити, не със знание и житейска полза от него.

Как да създадем по-добри условия за учене?

• Свързване на учебното съдържание с текущи интереси и ситуации от живота на учениците – Мариела Станчева, автор на книгата “Наръчник на бунтаря за проваляне на часа по математика”, предлага преформулиране на знаменитата задача за пълненето на басейн от х- на брой тръби за у-време в история от популярни филми, например космически кораб, в който въздухът започва да свършва, и изчисляване на времето, с което разполагаме. Това е само пример, с каквито книгата изобилства.;
• Наблягане на приложението, вместо на обема знания/умения;
• Разнообразие във вариантите за учене и изследване на темите – дали ще е с плакат, видео, артистично изиграване, макет, експеримент и т.н.;
• Работа по интереси или групи с различен фокус.

Изброеното зависи от учителите/ училището. Ето обаче нещо, което зависи само от нас, и да, знам, че не е лесно: можем да променим нагласите си и да ценим ученето повече от оценките. Да приемем, че няма нужда детето ни да учи всички предмети от програмата и да му показваме, най-вече с личен пример, че важното е какво си научил, не каква оценка си получил; да го окуражаваме да набляга на предметите, които са му интересни. Разбира се, ако детето е решило, че иска да стане архитект, например, ще трябва да му обясним, че за целта му е нужно да учи математика и рисуване, дори да не са му интересни. Аз лично не пропускам случай да споделя с моето дете, когато някоя дейност ми е досадна и безинтересна, и да му обясня защо все пак я правя (той винаги пита). Или да изразя на глас удовлетворението си, че  съм научила нещо, за което съм положила много усилия.

Връзка с положително преживяване и с личен опит

Емоциите играят ключова роля за това кое знание остава в дългосрочната памет. Нещо, което сме преживели с вълнение, радост, удивление – остава трайно. Знание, поднесено без емоционална или лична връзка, често се забравя.

От друга страна т.нар. “въплътено познание” е научен подход, който показва, че ученето не се случва само в мозъка, а през сетивата, движенията и взаимодействията на тялото със средата. Например, децата разбират пространствени концепции по-добре, ако ги “изиграят” с тялото си (ходене по карта, местене на предмети и т.н.).

Какви практики сме свикнали да приемаме за „нормални“, но които всъщност пречат на ученето?

• Фронтално преподаване – учителят говори, децата слушат;
• Запаметяване на факти, без практика;
• Липса на включване на други сетива, освен слушането;
• Играта се смята за несериозна, по-скоро “почивка” от ученето.

Как да създадем по-добри условия за учене?

• Проекти и практически дейности – изработване на макети, провеждане на опити, създаване на изложби, засаждане на растения, моделиране с глина и др.
• Учебни ситуации с роля и преживяване – симулиране на съдебен процес, пазар, експедиция;
• Играта като инструмент – игрови сценарии, драматизации, настолни и дигитални игри, креативни упражнения. 

Играта е природно вроденият ни механизъм за учене. Американският психолог и автор Питър Грей установява, че „колкото повече и по-дълго в живота си едно животно играе, толкова повече неща то има да научи“. Играта осигурява преживяването, а самата й натура – на лекота и неформалност – е още една гаранция за трайно учене.

Ученето да се случва в естествена среда и контекст

Това условие е свързано и със смисъла, и с преживяването. Разбира се, че ще научим италиански по-добре, ако поживеем в Италия. Разбира се, че по-добре ще научим как възниква и се формира една река, ако построим макет с “леглото” на реката, мястото, от което извира и се влива и т.н. Така ще научим също форми на релефа, що е ерозия, физични процеси, защо не и биология (растителни и животински видове), работа в екип, проектиране и още много. Впрочем примерът е реален, осъществен от позната учителка.

Какви практики сме свикнали да приемаме за „нормални“, но които всъщност пречат на ученето?

Учебния процес обикновено го свързваме с класна стая и преподаване на уроци – но тук е почти невъзможно да има контекст. Сравнете само ученето за изкуство в галерия с класната стая.

Как да създадем по-добри условия за учене?

Чрез “излизане” от класната стая или създаване на контекста вътре. Може да е във физически план – в подходи като Реджо Емилия и Монтесори физическата среда се смята за пълноправен учител (материали по стените, осветление, мебелировка, текстури и т.н.). Може да е в мисловен план – създаване на ситуации, която симулират реалните (например, чрез ролеви игри или поканени външни гости).

Чудесна идея е да използваме природата като учител – покрай пандемията се появиха “зелени” и “природни” класни стаи и тази практика си струва да продължи. Във фестивал “Възможното образование” през 2019 г. показахме филма “Научено в гората / средата като училище” за канадско училище, което се провежда почти изцяло навън, следвайки природните процеси в конкретното място. По-късно попаднахме и на филма “Най-страхотният ден” за американско начално училище, което всеки петък се провежда в близката гора – и положителните ефекти от тази инициатива.

Изследване през 1998 г. в САЩ на 40 училища показва, че децата, обучавани чрез проекти в реална среда (градини, паркове, местни общности), подобряват резултатите си по наука, математика, език, социални умения и дори поведение.

Явно имаме още работа за вършене, докато можем да кажем, че сме осигурили най-благоприятните условия за учене. А списъкът дори не е изчерпателен!

Едно любимо за мен правило, което само ще спомена, без да се опитвам да ви убеждавам в него, е цитат от италианския педагог Лорис Малагуци, един от създателите на подхода за ранно образование Реждо Емилия: 

„Нищо без радост“

С него той изразява убеждението си, че истинското учене се случва само тогава, когато има радост, положително преживяване.

Пожелавам го на вас, на себе си и най-вече – на децата ни!

За автора: Нели Керемидчиева е създател на фестивал “Възможното образование” – инициатива, която има за цел да популяризира човеколюбивите практики в образованието от световния и български опит.