Албена Раленкова: четете насаме, четете на децата, четете с децата

Албена Раленкова е редактор на детска литература в издателство „Фют”. Завършила е философия в СУ „Климент Охридски”. Близо десет години е преподавала в Нов Български Университет, департамент „Масови комуникации”, както и в 51 СОУ „Елисавета Багряна”, София.

Работила е като редактор на списание „Родители” и приложението му „Бебешори”. Тя е един от учредителите на Асоциация „Родители”, а по-късно и първият й изпълнителен директор. Сертифициран лектор е по защита на правата на децата. Член е на управителния съвет на списанията „Практическа педиатрия” и „Практическа педиатрия за родители”.

Защо избра да се занимаваш с детски книжки?

Не съм сигурна кой кого избра – аз тях или те мен 🙂 В едно обаче съм сигурна, когато човек намери своето нещо, той остава при него. Така и аз останах при детските книги.

За мен винаги е било удивително как думите пораждат свят, как разкриват като под увеличително стъкло неща, които са невидими за очите, как отварят пространства (или пък ги затварят)… Истинска магия! Същата магия, с която детето може да превърне пръчката в конче, кашона – в лодка, шала – в опашка на дракон… И докато работя върху поредната книга, мога да се възхищавам на тази магия и дори понякога да съм част от нея.

Аз съм от щастливците, които обичат работата си. Харесва ми да съм първият, който преброжда някакъв текст, да си представям детето, на което ще четат или пък то само ще прочете думите, над които седя и се чудя как да ги подредя, за да стане най-добре. Харесва ми всеки ден да виждам чудото как се ражда една книга. И когато след това срещна на улицата дете, гушнало същата тази книга, подскачам вътрешно от радост. Има и още нещо. Тук, в издателство „Фют”, се срещнах и работя с хора, от които научих много и от които продължавам да се уча. А когато освен нещото си намериш и хората, с които знаеш, че не си сам, разбираш, че може би не просто се е случило да попаднеш там, където трябва да си, а си вървял в тази посока – съзнателно или не.

Какво те мотивира да ставаш сутрин?

Алармата на телефона, която не спира да звъни! Обичам да спя и сутрешното ставане винаги ми е било трудно. Измъквам се от леглото почти в несвяст и всички около мен трябва да ходят на пръсти и да шепнат, докато не изпия кафето си. Но ако оставим настрани пословичната ми поспаливост, от която страдат най-вече близките ми хора, мисля, че нямам един-единствен глобален мотив, който сутрин да подбутва машината на деня ми. Май вече попреминах възрастта на глобалното и влязох във възрастта на локалното 🙂

Всеки ден жизненото ми гориво е различно. Обещание, което съм дала и трябва да изпълня. Предчувствие за топли палачинки. Прекрасен облак, спрял пред прозореца ми. Дума, която съм търсила дни наред и незнайно как появила се в главата ми. Вечерна среща с приятели. Недочетена книга (поредната) до главата ми. Засмените очи на сина ми…

Кой според теб е най-големият мит за родителството?

Знам ли… Колкото са родителите, толкова са и митовете. Но ми идва наум една дума – „отговорност”. Сякаш, поемайки ОТГОВОР-ността за нашите деца, си мислим, че ние сме тези, които задължително трябва да имаме ОТГОВОР-ите, и започваме да ги даваме на децата си още преди да са ни попитали. Имаме отговори за всичко – от това, какво да облекат, до това, какво да правят и как да се чувстват. А всъщност това, че носим отговорност за децата си, не означава, че владеем отговорите за тях, а и не е нужно.

Сещам е за един разговор със сина ми, когато беше в първи клас. Беше минал около месец от началото на учебната година и един ден, докато го разпитвах как е минало училището, той – ни в клин, ни в ръкав – ми казва: „Госпожата не ни обича”. Втрещих се и докато в главата ми се редяха разни отговори, той продължи: „Не ни дава да питаме”. Мисля си, чe като родители е важно да поддържаме деликатния баланс между поставянето на граници и отварянето на пространство, в което децата ни да питат и сами да търсят отговорите. Умението да задаваш правилните въпроси е много по-ценно, защото правилно зададеният въпрос е повече от половината път до намирането на отговора. Мисля си, че на това трябва да научим децата си.

А кое е най-голямото предизвикателство на днешния родител и как ти би го разрешила?

За мен лично това е съчетаването на работа и семейство. И досега не съм успяла да намеря удачно решение. Все ми се струва, че ощетявам едно от двете – ту работата, ту семейството си. А това ме изпълва с чувство за вина и така, май откакто станах родител, все съм виновна за нещо и пред някого 🙂

Коя е най-запомнящата ти грешка като родител и на какво те научи?

Мисля, че твърде много се бях вторачила в някакъв идеален образ на това, какъв трябва да е родителят и какво трябва да е детето. И това „трябва” така обсеби дори дребните детайли от ежедневието, че загубих възможността да се наслаждавам на връзката с детето ми, на порастването му, на грешките и на постиженията му. Недоволството ми спрямо мен самата стигна такива размери, че едва се влачех под тежестта му.

Ако трябва да дадеш само един съвет на родителите – какъв би бил?

Да не се винят за нещата, които са направили, както и за тези, които не са направили, защото вината е като катрана – една лъжица може да вгорчи цяла каца с мед.

Според теб има ли книга, която всеки родител трябва да прочете?

Един мой приятел обичаше да казва, че точната книга ни намира в точния момент. Напоследък все по-често си мисля, че е прав. Затова не бих препоръчала заглавие, а действие – четете. Четете насаме, четете на децата, четете с децата, оставете ги и те да ви почетат…

Кратък пътеводител в света на книгите за най-малките

Езикът в детските книги