„Аз никога няма да бъда като майка си!“

Защо въпреки това повтаряме нейните модели?

Всички сме си го обещавали. Чували сме строгия тон на майка си и сме си казвали: „Аз никога няма да кажа това на моето дете“. Това обещание идва от желание да дадем повече любов. Искаме да спестим на децата си нашите детски болки. Защо тогава един ден чуваме собствените си майки да говорят през нашата уста? Защо реагираме точно по начина, който мразехме? Промяната не е въпрос само на силна воля. Зад тези автоматични реакции стоят дълбоки психологически и биологични причини.

Мозъкът не търси вашето щастие, той търси оцеляване

Важно е да разберем как работи нашият мозък. Неговата основна цел изобщо не е да ни направи щастливи. Мозъкът го интересува единствено да ни съхрани и да ни защити от опасност. За него познатото е равно на безопасно. Всичко, което сме виждали у дома, се превръща в нашите най-дълбоки подсъзнателни убеждения. Те управляват живота ни.

Когато сме спокойни, ние разсъждаваме трезво. Намираме осъзнати и добри решения за децата си. Но при стрес логиката изключва. Мозъкът светкавично избира най-утъпкания път, за да ни защити. Този път са точно подсъзнателните модели от нашето детство. Затова реагираме на автопилот, преди да се замислим.

Травми от детството: Как да не предадем страховете си на детето?

Травмите в отношенията управляват реакциите ни

Ние реагираме най-силно на база на нашите неизлекувани травми в отношенията. Те са скрити дълбоко в подсъзнанието. Ако в детството ни са ни викали при грешка, подсъзнанието е запомнило: „Грешката означава отхвърляне и опасност“.

Днес детето ви прави беля или грешка. Вие искрено искате да останете търпеливи. Но мозъкът ви разчита ситуацията като заплаха. И задейства същия защитен вик, който сте слушали като малки. Ние повтаряме това, което не сме разбрали или излекували в самите себе си. Подсъзнанието винаги търси сигурност.

Желанието срещу навика

Има огромна разлика между нашите намерения и нашите подсъзнателни убеждения. Намерението е това, което искаме да бъдем. Реакцията е това, което правим в момент на криза. Подсъзнателният навик винаги печели, ако липсва осъзнатост.

Да се обвиняваме и да изпитваме вина не помага. Вината само увеличава стреса и засилва нуждата от защита. Първата стъпка към промяната не е перфектното поведение. Първата стъпка е да забележим подсъзнателната си реакция.

Как да прекъснем цикъла?

Възможно ли е да променим тези подсъзнателни записи? Да, но това изисква време, търпение и постоянна практика. Ето начални стъпки, с които да започнете:

Направете пауза.

Когато усетите, че избухвате, спрете. Поемете си дълбоко въздух и пребройте до пет.

Разпознайте защитата.

Кажете си наум: „В момента мозъкът ми просто се опитва да ме защити от стара травма“.

Направете нов избор.

Попитайте се: „Наистина ли има опасност сега, или това е просто стар спомен?“.

Бъдете състрадателни към себе си.

Простете си, ако сгрешите. Всяка малка пауза изгражда нов невронен път.

Важно е да разберете, че това са само начални стъпки за първична регулация. Те помагат в момента на криза. Чрез тях обаче ефективно няма как напълно да се освободите от вашите лични индивидуални травми. Те не премахват подсъзнателните ви ограничения. Дълбоката промяна изисква последователна работа върху корените на тези убеждения, за да излекувате раните от миналото. Това се случва с експерт, който има опит и вече е преработил и своите травми.

Изкуството да простим — на нея и на себе си

Да се освободим от сянката на майка си не означава да я отхвърлим. Означава да я видим като обикновен човек. Тя също е реагирала през своите подсъзнателни убеждения и травми. Правила е най-доброто, на което е била способна. Когато простим на майка си, ние освобождаваме и себе си. Вече не е нужно да се защитаваме от миналото.

Родителството не е тест за перфектност. То е пътуване, в което оздравяваме и израстваме заедно с нашите деца.

Автор: Дари Иванова, Ментор щастливи отношения и експерт за връзка с подсъзнанието

Профилактика на менталното здраве за родителите