2-годишните деца не са ужасни – те просто се учат как да бъдат хора

Попитайте който и да е родител какво иска най-много за децата си и повечето ще кажат: „Искам детето ми да бъде щастливо“.
Да, родителите също така искат децата им да бъдат в безопасност и гъвкави, знаейки, че светът може да бъде състезателно място и че за да успеят истински в живота – каквото и да се стремят да правят и да бъдат – те трябва да развият определени емоционални умения и умения да се приспособяват добре към средата.
Те също така ще кажат, че искат децата им да бъдат „мили“, „грижовни“, „уважителни“ и често „успешни“ и „умни“. Това са всички ценности, които повечето от нас споделят. Кой не би искал детето да порасне добро, грижовно, успешно и щастливо?
Но можем ли наистина да направим децата си щастливи? Можем ли да ги принудим да бъдат истински мили и добри?
Не. Наистина не можем да накараме децата ни да направят нещо. Можем да ги целуваме, да ги обичаме, да ги гушкаме и да им се отдадем. Можем да ги запишем за безброй дейности, да планираме игри и ваканции, да им даваме уроци по музика, гимнастика, футбол и балет и да правим всичко възможно, за да ги запишем в най-добрите училища.
Но помислете за момент – наистина ли „щастието“ е това, което търсим?
Този стремеж, който имаме като търсещи щастие, често твърде амбициозни родители, започва рано – на нашите пухкави малки бебета им е позволено да гукат, да плачат и да ни събуждат през нощта, докато навършат около година и 10 месеца. И тогава, „Бум“! Веднага щом навършат 2 години, внезапно и сякаш за една нощ, имаме напълно нови правила за тях: искаме те да се държат прилично, да слушат, да следват правилата и „да бъдат добри“.
И точно когато променяме очакванията си към вече порасналите ни бебета, започва да ни се струва, че сме попаднали в ада. Превключвателят е натиснат и нашите сладки мъници се превръщат във взискателни, ирационални, често предизвикателни малки дечица. Притесняваме се, че ако не ограничим „лошото“ им поведение сега, те ще останат такива завинаги.
Може да ви изненада това, че родителите често – несъзнателно, неволно – пречат на малките си дечица да се превърнат в добре приспособените, съпричастни, гъвкави, щастливи по-големи деца и възрастни, каквито те си ги представят.
Родителите често мислят, че правят това, което е най-добро за децата си, докато всъщност всичко, което правят блокира нуждите, които са в основата на това кое е детето. И когато пренебрегваме тези нужди, ние – съзнателно или не, се опитваме да моделираме децата си и да формираме поведението им според някои предубеждения за това кои са и кои смятаме, че трябва да бъдат. Така ги задушаваме. Отказваме им решаващата основа, необходима на всяко дете да расте добре.
Като им пречим, ние неволно можем да саботираме развитието на децата си. Отнемаме способността им да разберат себе си, да изследват света по начин, който има смисъл за тях и насърчава тяхното любопитство.
Ние пресичаме мотивацията им да учат. Ние отнемаме тяхната увереност за изграждане на взаимоотношения и най-важното от всичко е, че прекъсваме способността им да развиват емоционалните умения, необходими за успеха им в училище и в живота.
И под успех нямаме предвид това, което приемаме за „стандарт“ в наши дни: че те ще станат отлични ученици, страхотни спортисти, завършени художници или следващите големи бизнес иноватори – макар че всичко това също може да се случи.
Това, което имам предвид под успех е следното: човек, който се чувства уверен да изследва света около себе си с вълнение и любопитство, който не се страхува да греши, който се чувства достатъчно сигурен, за да започне да създава приятелства и който се чувства достатъчно добре настроен да се отдръпне, когато е разочарован. Човек, който може да се справи с живота, е мотивиран да учи, да отстоява себе си и да се грижи за другите. Звучи твърде добре, за да е истина?
Въобще не.
Малките деца правят или казват много неща, които от гледна точка на възрастните изглеждат ирационални, несоциализирани или дори абсурдни. Всъщност, много от нелогичните на пръв поглед избори на нашите малки деца, ни карат да се изнервяме до голяма степен. Можем да се смутим.
Нашият отговор?
Склонни сме често да ги поправяме, да ги критикуваме или просто да ги спираме.
Като възрастни ние виждаме непостоянното поведение на децата си като необходимост да бъдат контролирани, тъй като изглеждат толкова неконтролируеми, каквито, от гледна точка на възрастните, може и да са. Склонни сме да генерализираме за класическите „ужасни две годишни“ – или три, или четири.
Виждаме децата на тази възраст като невъзпитани или груби, или непослушни или губещи темперамент, или „в истерия за едното нищо“. Но когато се гледа с нови очи, това лошо поведение може да има смисъл дори за нас. Тогава ще можете да насочите детето си към по-социализиран начин на съществуване.
И така, какво могат да направят родителите?
Има шест ключови начина, по които родителите могат да взаимодействат с малкото си дете. Родителите могат да:
1. Да върнат на детето чувството за безопасност и относителен ред
2. Да слушат децата, вместо винаги да говорят и да ги насочват
3. Да дадат на децата свобода да играят и да изследват сами
4. Да оставят на децата пространство и възможност да се борят и да се провалят
5. Да работят, за да опознаят детето си и да разберат от какво се нуждае в дадена възраст
6. Да осигурят на децата граници и насоки
Тези прости действия дават на детето здрава основа да расте през период, когато тепърва започва да опознава и разбира себе си спрямо другите и да реагира и управлява сложните си чувства.
И познайте какво се случва, когато взаимодействаме с децата си по този начин? Изведнъж се „разплитаме“ от битките; ставаме спокойни и достатъчно ясни, за да отговорим на това, от което наистина се нуждае детето ни във всеки един момент (вместо да започнем с това, от което възрастният се нуждае в този момент); и достатъчно гъвкави, за да дадем на нашите деца избор, като в същото време им осигуряваме подкрепа и граници.
Източник Mother.ly.
Благодарим за доброволния превод на Катерина Г.




