Това, което обществото фаворитизира като качества в младите хора – подчинение, известност, добро поведение в училище, психично здраве плюс добри оценки – невинаги развива техните природни дадености. Всъщност много неща, които определяме като проблеми, са важни компоненти, определящи човешкото многообразие. Подтискането им пречи на всестранното развитие на младите хора, за да се превърнат, в това което са.

Ето какво казва науката за децата, които следват своя път.

Единадесетгодишният Бил не се е подчинявал и се впускал в разгорещени спорове със своите родителите. По времето, когато е бил на 12 години, нещата са станали толкова зле, че е бил пратен на психолог заради поведението си. Той е казал на психолога си: „Воювам с родителите си за това кой контролира.”

Много от нас в процеса на израстването си са нарушавали правилата, но не са печелили след това милиарди, както Бил Гейтс, но все пак може би има значение неподчинението. През 2008 г. изследователи се свързват с близо 750 участници в проучване, проведено през 1968 г. В първоначалното проучване тези участници са били в шести клас, когато са оценявани тяхната интелигентност, нагласи и поведение. През 2008 г. участниците са вече на 50 години. Предмет на новото изследване било откриване на връзка между личностните черти и успеха. Изследвани са коефициента на интелигентност, доходите на домакинствата, нивото на образование и други фактори. Открита е една особена детска характеристика, водеща до постигане на високи постижения в зряла възраст – нарушаване на правилата и противопоставяне на родителския авторитет.

Други прочувания допълват това откритие, показвайки, че тийнейджърите, които са били изключвани от училище или са мамели, извършвали дребни кражби или са проявявали друго антисоциално поведение (не става въпрос за сериозни престъпления), е по-вероятно да основат свои компании в бъдеще.

Не знаем със сигурност защо има такава зависимост между младежкото неподчинение и успеха като възрастен, но знаем черти, които определят силно волевите деца като  „трудни“ – упоритост, неподчинение, дързост, увереност, силни увлечения в нещо и независимост. Това са същите черти, които в зряла възраст, характеризират лидери в бизнеса, управлението, атлетиката и шоу бизнеса. Силно волевите деца искат сами да разберат нещо, а не да им бъде „казано“, а това не само им помага да се съпротивляват на натиска на връстниците си, но може да им помогне да мислят извън общоприетите рамки за нови начини за вършене на нещата. Като Бил Гейтс.

Стефани не е била популярна в училище. Според книгата Doable (автор Дебора Ребер), тя е била, наричана „грозна“ и „странна“, едва е понасяла ходенето на училище. Стефани толкова отчаяно е искала да се превърне от „закръглена малка италианска девойка“ в „кльощава балерина“, че в гимназията е страдала от булимия. Спряла е едва когато гласните ѝ струни за започнали да се увреждат от болестта.

Сега Лейди Гага е една от най-популярните и „продавани“ музиканти на всички времена. Неизвестността не означава, че е вероятно да оглавим класациите в 20 държави, но популярните деца с много приятели всъщност не са по-щастливи от тези, които имат малко, но наистина добри и близки приятели. Децата с широк социален кръг се притесняват, дори можем да кажем, че са обсебени от техния социален статус, влияние и сила. Вместо да имат близки отношения с някого, те често имат много хора, които да „управляват”. Популярността, особено при момичетата с интензивен живот в социалните мрежи, по-скоро предполага „управление“ на собствения имидж, отколкото възможност да бъдеш истински познат от приятелите си. Проучванията показват, че децата с малко, но близки приятели, дори и един най-добър приятел, израстват без депресия, тревожност и по-висока самооценка.

Как едно дете може да стане популярно е друг съществен проблем. Проучвания показват, че тийнейджъри (особено в по-ранна възраст) често се опитват да изглеждат и да се държат като възрастни, за да могат да спечелят одобрението на връстниците си, това поведение се определя като „псевдовъзрастно поведение“. Това може да включва взимане на наркотици, алкохол, пушене, секс и купони. Краткосрочните резултати от това поведение са бързо добиване на популярност. В дългосрочен план обаче това „псевдовъзрастно поведение“ често води до сериозни проблеми, включващи трудности във взаимоотношения с близки хора, злоупотреба с вредни субстанции и криминално поведение. В обобщение, излиза, че тези, които не се считат за „готини“ в училище, е по-вероятно да израснат като хора, които са лично и професионално удовлетворени.

Мишел е била буйно дете в основното училище. „Не можех да седя дълго, за да уча.“ казва тя. Диагностицирана е с дислексия и хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието, ХРНВ (на английски: Attention-Deficit Hyperactivity Disorder, съкратено ADHD). Въпреки болестта си, тя се е научила да работи по-усилено. Сека Мишел Картър е олимпийски шампион по тласкане на гюле и държи рекорда при жените в Америка.

Сали Шейвиц, съръководител на Инсититута в Йейл за дислексия и креативност, казва, че има зависимост между дислексията и успеха. Въпреки че се смята, че по-малко от 10 процента от населението на САЩ имат това нарушение в поведението, проучване установи, че повече от една трета от предприемачите се самоопределят като дислексични. Смята се, че „борбата“ за влизане в света на четенето помага на хората да развият умения като решаване на проблеми и постоянство. Също така им дава опит от рано с изпитването на неуспех, учи ги да поемат по-изчислени рискове и да виждат възможности там, където другите не виждат.

Дислексията има и други ги предимства. Д-р Гейл Солц, автор на „Силата на различните“ (The Power of Different), обяснява в интервю по CNN, че хората с дислексия често имат по-добре развити визуално-пространствени възприятия. „Това е свързано с особеностите в преработката на информацията, която постъпва през различните сензорни канал, което затруднява съответния човек да чете и прави нещата по определен начин. Същата тази специфика при обработването на информация дава възможност обаче за добре развити визуално пространствени способности и разпознаване на образи.”

Много проучвания намират връзка между дислексията и креативността. Сравнявайки резултатите от теста на Торънс за креативно мислене (Torrance Tests of Creative Thinking (TTCT)) на хора без и с дилексия, излиза, че последните имат значително предимство в измислянето на оригинални идеи.

При сравняването на резултатите от теста за креативност РСР – разширяване, свързване и реорганизиране (WCR- widening, connecting and reorganizing) – между ученици в средните училища със и без дислексия показа, че учениците с дислексия са способни да осъществят необичайни комбинации от идеи и мисли. (Това, което изследователите странно нарекоха “специфично когнитивно функциониране на хората с увреждания в обучението.”)

И след като години наред се предполагаше наличие на зависимост между дислексията и забележителните артистични заложби, училище за изкуство и дизайн финансира изследване, за да проучи връзката. Приемът в това училище е бил изключително труден, което означавало, че изборът на призвание на учениците се основава на таланта, а не на компромис, дължащ се на провал в конвенционалното обучение. Водещият изследовател Бевърли Стефарт установил, че на интелектуално ниво учениците в това училище са в топ 10 процента на най-добрите сред населението, но въпреки това три четвърти от тях имат някаква форма на дислексия. В интервю за Independent тя казва: „Изследванията ми досега показват, че възможността да видиш света по този чудесно жив и триизмерен начин е за сметка на неспособността за справяне с думите или чрез четене, или писане. “

В своята книга In The Mind’s Eye Томас Г. Уест подчертава, че хората с дислексия са надарени със способността си да мислят в три измерения, да въртят образи в съзнанието си,  или да визуализират всеки детайл. Той пише „исторически някои от най-оригиналните генни в областите от науката  и математиката до политика и поезия са разчитали най-вече на начин на мислене чрез визуализация. Някои от тези гении, обаче, са имали сериозни затруднения в ранните години от образованието си с четенето, говоренето, правописа, смятането и паметта.“ Той дава няколко примера за такива хора Алберт Айнщайн, Томас Едисън, Огюст Родин, Леонардо Да Винчи, Уилям Джеймс, Уилям Бътлър Йейтс. „Почти всеки от тях е постигнал успех или дори величие не въпреки, а заради техните очевидни „неспособности“. Те са с толкова добре развито дясно полукълбо на мозъка, отговаряща за визуално-пространственото и невербалното, че това е създало затруднения при извършване на подредени, последователни, словесно – математически задачи и дейности, присъщи функции на лявото полукълбо на мозъка, които са и по-ценени от съвременното общество.

На 14 години Дейвид е бил отегчен и самотен. Прекарвал е повече от свободното си време в стаята си на компютъра. Въпреки това майка му, учител по наука, не го е притискала да обръща повече внимание на уроците докато е бил в Научното училище в Бронкс, Ню Йорк. Вместо това му е предложила да премине към домашна форма на обучение, за да може да учи каквото иска. След това Дейвид не е изучавал традиционните училищни предмети и не е ходил в колеж. На 17 години той вече е живял сам в Токио, пишел е софтуер и е осигурявал информационна поддръжка на блог за родители.

Той не е харесвал много работата си за блога, затова когато е бил в отпуск е работил заедно с приятел, за да създаде микроблог платформа. През 2013 г. Дейвид Карп продаде платформата Tumblr на Yahoo за 1,1 милиарда. Много от нас учат дистанционно и въпреки това не са измислили доходоносна иновация, но знаем, че акцентът върху високите оценки и тестовите резултати не е формула за успех.

Алфи Кон, участващ в образователните реформи, обяснява „Изследванията често са класифицирали учениците в основното и средното училище и гимназията на основата на това дали мислят задълбочено или повърхностно, като се установила положителна зависимост между повърхностния начин на разсъждение и добрите резултати на стандартни тестове. Така, че добрите резултати невинаги са добър знак.“

Изследванията също така установяват връзка между по-високите оценки и липсата на иновативна или изобщо творческата работа. Това, което се тества в училище, има толкова слаба връзка с адаптивното, креативно и критично мислене, необходими за съвременния свят, че работодателите като Google, Apple, IBM, Bank of America не наблягат толкова на оценките или дори наличие на висше образование в процесът на наемане на служители. Всъщност проучванията показват, че високите резултати от тестове в училище не водят непременно до достигане на определени мерки за зрялост и компетентност на възрастните. Повишаването на резултатите от тестовете е установено обаче, че е пряко свързано с междуличностната незрялост.

Това се знае от много време. През 1985 е проведено проучване, за да се установи връзката между академичния успех и успеха в реалния живот. То е било озаглавено: „Оценките и тестовете предвещават ли бъдещи постижения“? Заключението? Не точно. Оценките вършат добра работа само при прогнозирането на бъдещите оценки на учениците, като не е задължително да доведат до по-късни постижения в области като социално лидерство, изкуство или науки. Също така не са решаващи за успешното ни кариерно развитие, справянето с реални проблеми в живота или поддържане на удовлетворяващи взаимоотношения.

Това се потвърждава и в други части на света. Студентите в Китай с по-високи резултати на приемните изпити за колеж не са по-успешни след това от тези, които имат по-ниски оценки. Цялото това напрежение около тестовете, така намалява възможността на детето за успех!

Друго момче на име Дейвид се е борил с притеснение и натрапливо поведение. Имал е тикове като люлеене, броене на стъпки и удряне по главата. Учителитe му са били особено изумени (потресени) от желанието му да ближе ключовете за осветление. Дейвид е бил и хитър, и е изучавал от близко хората. Той e отпаднал от колежа, бил е общ работник и се е отдал на изкуството през 20-те си години, като е завършил образователна степен в изкуството в началото на 30-те си години. Неговата кариера започва след като е поканен да прочете едно от хумористичните си есета от National Public radio (NPR). Сега Дейвид е автор на девет бестселърa и билетите за неговите турнета се разпродават всеки път.

В статията си „Грешната диагноза на талантливите хора“ (“Misdiagnosis of the Gifted) Лин Азпейтия и Мери Рокамора обясняват, че надарените, талантливите и креативни хора изпитват по-голямо напрежение и повишени нива на емоционална, въображаема, интелектуална, чувствена и психомоторна възбудимост и че това е нормален модел на развитие. Тези качества обаче често са неразбрани и неправилно етикирани от учители, родители и терапевти като психични разстройства. Поради това неразбиране могат да бъдат изпробвани всякакви интервенции върху детето с надеждата да бъдат нормализирани съществени симптоми, характерни за изключителен индивид.

 „За творческия човек, вътрешният конфликт е знак за развитие, а не за изоставане от развитието, защото подтиква надарените да заменят традиционния начин на мислене с по-абстрактен“ продължават г-жа Азпейтия и г-жа Рокамора. Тази т. нар „позитивна дезинтеграция“ се характеризира със засилено вътрешно напрежение между това, което човек е, и това, което може да бъде. Това динамично напрежение е това, което подхранва сложния вътрешен живот на творческия човек, и дава тласък за растеж и развитие.

Всички видове проучвания са открили връзка между креативността и психични разстройства като притеснение, депресия и натрапливо поведение. Едно от тези проучвания изследва хора, посещавали престижния Университет в Айова, САШ, в който се преподава творческо писане. В период от 10 години се е извършвало наблюдение на 30 от посетителите на този университет наред с 30 други човека на същата възраст и интелектуално ниво, но които не занимават с изкуство. Резултатът е около 30% от втората група страдат от психично разстройство в сравнение с 80 % процента от групата на писателите.

Според невролога Нанси Андреасен, автор на книгата „Създаващият мозък“ (The Creating Brain,) творците често са скептично настроени към авторитети и предпочитат сами да формират решение по даден въпрос. Те са по-привлечени от въпросите, отколкото от отговорите и може да си измислят „ритуали“, които да им помагат да се справят с неяснотата. Чувствата на отчуждение, страх и депресия са често срещани при тях, като чрез тях развиват своето творчество.

Говорим за различен вид гений.

Математикът Ерик Уайнщайн казва, че конвенционалното образование възпрепятства гениалността. Гениалността се свързва с отклонения, често срещани при хора, които са диагностицирани с дислексия, хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието (на английски: Attention-Deficit Hyperactivity Disorder, съкратено ADHD) и др. Д-р Уайнщайн казва, че конвенционалните образователни системи не са подходящи за такъв тип хора и обяснява,
„Ако погледнете частта от населението с увреждания, което се изучава, те често са най-добре развитите интелектуално и най-осъществените членове на обществото… Това са хората, които ще излекуват рака. Това са хората, които ще създадат нови многомилиардни индустрии … Колко гении се пропиляват, като приглушаваме силните страни на тази част от населението?“

Общоприетите очаквания не ни позволяват да разберем, че различията ни са важна част от това, което сме. Това разбиране не е с цел да намали трудностите, които хората изпитват докато растат, опитвайки се да открият своя път, но може да ни помогне да приемем, че всеки човек е уникално съчетание от черти на характера, способности и предпочитания.  Вместо да наблягаме на това, което възприемаме като слабост в младите хора, можем да надграждаме техните силни страни. Вместо да ги принуждаваме да „компенсират“ онова, което смятаме, че им липсва, можем да ги оставим да проучат какво ги вдъхновява. Вместо да настояваме, че пътят за бъдещия успех е само един, ние можем да оставим всеки човек да определи какво означава за него успех и как да го постигне.

Източник. Благодарим за доброволния превод на Катерина Бъчварова!