Как да изградим родителско ‘село’ за подкрепа

Работя в подкрепа на родители от 2015та година. В началото основно около контактите, които бях изградила със специалисти, защото дъщерите ми се родиха 2 месеца по-рано. И имахме нужда от много помощ от експерти. По-късно поех по съвсем различен път, преквалифицирах се като детски психолог, обучавам се за семеен терапевт. През всички тези години забелязвах една тенденция, която сякаш се увеличаваше с години: “ние сами си гледаме децата”. Много ме болеше за всички семейства, които нямат мрежа на подкрепа и влагат толкова много от себе си… 

През април 2023 г имах много емоционална сесия за подкрепа с една прекрасна майка, която беше основният грижещ се за двете си деца. Тя беше изпълнена с толкова вина и срам, че не се справя, а всъщност правеше и невъзможното за семейството си.

Това ме провокира да пиша в групата във Фейсбук на Академия за родители – място, където усещам, че можем ние, родителите, да се подкрепяме, без съдене и без срам. 

Покана от нас към нас:

“Здравейте! Позволявам си един по-дълъг и емоционален пост, покана от нас, родителите, към самите нас. Пиша като майка на 3 деца, като човек, който се старае да е в подкрепа на родители от 8 години, като детско-юношески психолог и семеен терапевт в обучение. В личния ми живот, в работата ми, а и тук, в групата, често чувам фразата “сами си гледаме детето, нямаме помощ”. Затова моята покана е:

Борислава Зашева: важно е да търсят подкрепа от партньор, приятели и общество

Селото: 

Да си изградим “село” като в африканската поговорка “за да отгледаш дете е нужно цяло село”. Нека в това село има:

• някой, пред когото можем да се разпаднем, потъгуваме, плачем, крещим… И после да се съберем
• някой, на когото можем да звъннем по всяко време и да дойде да бъде с нас и/или с детето
• някой, от чиято подкрепа и мъдрост можем да приемем съвет
• някой, който ни дава утеха, е нашето убежище, когато всичко е много…

Можем да започнем да градим това “село” преди раждането или дори, когато детето е вече юноша…

Грижа за нервната система: 

Да се погрижим с обич за нервната си система. Да знаем и практикуваме:

• какво ни успокоява
• какво ни вдъхновява
• какво ни зарежда
• кога започва напрежението у нас и у детето да се покачва и какво да правим

Чували ли сте за “синдрома на свръх-бдителността”, който държи нервната ни система постоянно напрегната? Именно свързването с другия може да ни подкрепи!

Много от нас не са учени на всичко това, не са имали късмета да намерят нужната подкрепа или знание по пътя. Можем да го дадем на себе си, а може би и ние може да станем част от селото за някой друг родител. И това да е нужното, за да се почувстваме по-свързани и спокойни…”

Бях развълнувана и разчувствана от отзвука на моето споделяне. По-долу споделям някои от изключително полезните въпроси и коментари. 

Как да изградим “селото”:

Анита Гергова, създател на “Осъзнати родители”:

Аз се включвам със споделяне как аз си правя моето “село”.

Преди 6г. започнахме с мъжа ми да се грижим за една площадка. Имаше идеи от други майки какво да направим и ние просто се задействахме. Купихме 2 малки пясъчника, които се затварят, за да се пазят чисти и една пейка за родителите. Не може да си представите за 1 седмица колко родители и деца минаха през този пясъчник. Аз започнах да се запознавам с тях и да ги въвличам в участие. Предлагах им да се включат в инициативата с 5лв., ако имат възможност. И така и те се чувстваха, че участват в нещо. Постепенно едни и същи родители започнаха да идват все по-често. След време си организирахме почистване, рязане на храсти и облагородяване. След това направихме къщичка за книжки и кът за четене. Построихме миналото лято къщичка. Тази година имаме още идеи. Все повече родители се включват в годините. Вече 6г. съм главен инициатор и организатор. И така тази площадка,с кодово име “пясъчника”, се превърна в моето “село”.❤️

Александра Джандева, създател на “Блог за кариерното развитие на жените”: 

Бих добавила, че същото важи и за всички останали сфери, които са ни важни в живота. Да, трудно е да сме проактивни, уязвими, търсещи, питащи и показващи слабост, неопитност и незнание, но това е един от пътищата, които ни събират с точните хора в точния момент. Нужно е само търпение и постоянство.

Стела Петрова, родител:

Много важна стъпка по пътя на споделянето и изграждането на “село” е да можем да признаем пред външен човек, че имаме (понякога крещяща) нужда от помощ. Много родители вярват, че трябва да се справят с всичко сами, притесняват се да споделят трудности, защото може да изглеждат провалени. Учени са в детството, че “никой не ни е длъжен” или обществото, в което живеят, е силно индивидуалистично и родителите са под натиск да се справят перфектно или да пазят единствено за себе си личните си трудности.

Това важи както за майките, така и за татковците, и за двата пола има изградени, макар и различни, културно-поведенчески модели, които спъват възможността да се покажем уязвими.

В този ред на мисли понякога е по-лесно да започнем с малка крачка – общуване с хора с общи теми, напр. да потърсим ежедневни съвети или идеи за взаимопомощ в местната общност чрез социални или неформални групи по квартали, селища, жилищна сграда, настоятелства в местното училище или детска градина, както и по интереси. По този начин “влизаме в общността”, което може да бъде особено полезно за култури, които не са толкова отворени към новодошлите или емигрантите. Още си спомням думите на приятелка, на която отне повече от 5 години да завърже сравнително близки познанства в малко английско градче. В такива общности е по-достъпно и работещо да се включите в клуба по четене или градинарство, отколкото да очаквате, че лесно можете да намерите близък по душа човек, с когото да си споделяте.

Елеонора Янкова, създател на групата за подкрепа “Такава, каквато съм”:

Ще дам и аз малко насоки за това как аз съм си изградила своето село, без което не мога.  Да, в един град сме с всичките си роднини (почти), но това понякога не е достатъчно. Някой път не мога да разкарам бабата (която и работи) до другия край на града, за да ми гледа децата за един час. Или някой да ги гледа за 20мин на площадката, докато се кача до вкъщи за нещо. Разни такива, дребни на пръв поглед неща.

Винаги съм мечтала да живея на място, на което с комшиите от долния етаж да сме си близки и да напиша в 20ч: “Ела да пием по вино” и това да се случи. Е, случва се и съм безкрайно благодарна!

Но няма да се впускам в дълги обяснения.

Тайната е една, според мен – инициативност!

Винаги съм гледала да се набутам във всичко, в което мога. Започнах още с голямата си дъщеря преди 8г, в бг-мама. Организирах група, заедно с още едно момиче, срещи, направихме си такъв хубав кръг от приятелки, че вече 8 години едни 50 дами сме си всичко. Даже сме си правили национално събиране – 23 семейства с още толкова бебета.

Междувременно се сдуших с тогавашните майки с колички от блока и до ден днешен сме много близки. Има сред тях хора, които сякаш познавам от много повече години. Хора, на които мога да си излея душата без грам притеснение. Хора, които ме приемат такава, каквато съм и с които сме просто наистина като едно голямо семейство.

Има и такива, с които се срещаме само на площадката, с децата. Нямаме на 100% еднакви възгледи за отглеждането, живота и т.н., но това не пречи на добрия тон. Не биха ми били първия избор в случай на нужда, но третия – защо не?

На това уча и дъщерите си – дори когато с някой не “кликваме”, не е нужно да го губим от живота си – един ден ние за него и той за нас може да сме си всичко.

С вторите ми деца не успях да сформирам солидна група от интернет, но пък успях наживо. Сближих се с майки от квартала (намерих нови), с мъжа ми сме много дейни около кварталната площадка, с дейностите около блока; Изградихме си едно общество на млади и задружни хора, винаги има с кой да изпиеш по бира вечер в кварталната градинка.

И не само с млади, винаги съм любезна с възрастните, заговарят децата – давам им, правя кекс – нося на бабата в съседство… Въобще разни такива дребни неща, на пръв поглед, но крещяши “имам нужда от теб и ти от мен”…..

Много е лесно, особено ако човек е в чужбина, за затъне в битовизми, от работа – вкъщи, да няма време за нищо, да е угрижен, нагнетен… Да се затвори в себе си. Много хора изглеждат затворени, а в същото време имат нужда от едно девойче, което да им се усмихне.

Моето предложение:

Всеки има своята вътрешна интуиция и мъдрост, не съм сигурна дали мога да дам на друг съвет. Но мога да предложа моя опит:

• Да се осмелим да заговорим по-възрастен съсед.
• Да направим крачка към друг родител в библиотека, училище. 
• Да търсим сходно мислещи хора на живо.
• Да срещнем онлайн групи за подкрепа или да се свържем с терапевт. 
• Да започнем ново хоби или курс. 
• Да възродим приятелства от детството, от квартала, от училище или университета. 
• Да помислим какви таланти имаме и да ги предложим в училището или общността, където живеем. 
• Да се огледаме: къде се нуждаят от нас? Може би някой наоколо е още по-затрупан? Или се чувства самотен? 
• Да видя вътре в себе си – дали не си разказвам някоя история (“аз съм чужденка, не говоря добре езика, те ме отхвърлят…”), която ми пречи да се свържа с другите?
• Да сме уязвими и искрени, първо ние да предложим сърцето си.

За жалост, не винаги роднини и приятели могат да бъдат част от това село, ако не споделят нашите ценности…

Може да погледнете Hand in Hand Parenting и да потърсите във Вашия район партньор за изслушване. Или да изградите такава мрежа за изслушване. 

Вместо заключение:

Прекрасно би било, ако все повече ние, родителите, се подкрепяме едни други. Ако е норма да можем спонтанно да се обадим на доверен участник в нашето “село” и да го помолим днес да гледа децата за 2 часа. За да свършим най-важното за най-важният човек в живота ни – да си починем. Без вина, без упреци, без съдене… Идвате ли с мен, за да градим това село? 

Автор: Ели Мантовска, майка на три деца, професионален коуч и бъдещ психолог. Автор и водещ на курсове за родители.