Запознай се с Борислава Зашева

Борислава Зашева е училищен психолог, семеен и арт терапевт и майка на две момчета. Създател и автор на блога Оптимистично дете, оптимистични родители, оптимистично семейство.

Защо избра да си детско-юношески психолог?

По време на първите ми стъпки в психологията вярвах, че истинска и качествена промяна може да се случи, когато се работи с деца. Че в тях е надеждата, бъдещето. Че има смисъл да насочиш вниманието си към тях.

С израстването и ученето, разбрах, че нещата не са точно такива. Не че работата с деца не е смислена, вдъхновяваща и интересна, а че работата със семейства е много могъщ инструмент в случването на промяната, в подпомагането на децата да се развиват по -оптимален начин, в подобряването на обществото ни като цяло.

Изборът ми на професия, разбира се е обоснован и на личната ми история и желанието да помогна както на себе си, така и на другите.

Какво те мотивира – в личен и в професионален аспект?

Мотивира ме желанието да живея на по-добро място, децата ми да живеят на по-добро място. Да виждам как хората търсят и откриват собствените си ресурси , за да се справят с трудностите, които срещат в живота си. 

Мотивират ме човешките истории и искреният интерес към това, което хората разказват, по време на сесия. Всъщност моята професия е изключително интересна и това е един големите ми мотиватори. Също фактът, че ученето не спира. Винаги има какво повече да откриеш – в себе си и в научната литература.

Интересно е, че професията ми и личният ми живот са свързани силно, защото за да съм добър психолог и терапевт, е важно постоянно да се обръщам към себе си, към вътрешния си свят, към това, което се случва в мен, едновременно с това да виждам какво се случва в другия човек. Което не е никак лесно. В този смисъл, в личен план ме мотивира да виждам, че усилията и грижата за взаимоотношенията с партньора и децата ми, имат смисъл и дават резултат. 

Мотивира ме да виждам, че грижата за себе си ме прави по-добър човек, родител (а и професионалист). Мотивират ме малките неща. Красивите неща. Нещата, които имат смисъл.

Кой според теб е най-големият мит за родителството?

“Перфектният родител. Това е един от най-големите митове.” – смята Борислава Зашева. “Такъв не съществува. И по-добре, защото ако можехме да бъдем перфектни, как децата ни щяха да се отделят от нас? Как щяха да пораснат и да създадат собствено семейство?”

Поставянето на подобна цел, само повишава стреса и тревожността на родителите. Кара ги да търсят неща, които не са нужни. Да се фокусират прекалено много върху децата си. Да се оглеждат непрекъснато какви са в очите на другите. А това, което е важно, за да бъдем добри родители (добри, а не перфектни) е да бъдем добри партньори (с другия родител на детето). Да сме отворени за грешките си и да можем да се извиним. Да се опитваме да ставаме по-добри хора, но не и да се целим към перфектност. Да бъдем достатъчно добри родители, които учат, развиват се, но и не забравят, че да си родител не е единствената роля в живота им.

Здравата и щастлива майка е по-добра майка: 10 съвета за заети майки

Кое е най-голямото предизвикателство пред съвременните родители? Как ти би го разрешила?

Липсата на социална група (нямам предвид социалните мрежи в интернет пространството), в която родителите да се чувстват подкрепени. Всъщност този процес сякаш започва да се случва, но е едва в началото си. 

Един от плюсовете на традиционното общество е бил, че децата са били обща отговорност. Цяло село е било нужно, за да отгледа едно дете – такава е поговорката. Днес “селото” го няма. 

С индустриализацията семейството се отделя в града. Всички стават анонимни, сами в ролята си на родители (а и на партньори). Няма я социалната група извън семейството, в която всеки от партньорите, поотделно и заедно да черпи енергия, която да циркулира в пространството и да подхранва, както личността, така и семейството. Да дава качествена обратна връзка. Да регулира приоритетите и ценностите. 

Както казах, този процес започва да с случва. Индивидуализацията полека отстъпва място на завръщане към общността. Семейството има нужда от общността, за да отгледа детето така, че то да умее да се свързва с нея. Живеем в социален свят и това е много важно.

Според теб, има ли книга, която всеки родител трябва да прочете?

Не мисля, че има една единствена книга, която ще пасне на всеки, като стил, изказ и теоретична постановка. Но смятам, че за да бъдем добри родители, трябва да четем, да учим, да се развиваме и да търсим по-добри версии на себе си. 

Хаим Гинът дава прекрасна метафора в книгата си “Детето и ние” за майстора, който поправя телевизори. Той се учи как да ремонтира, а не разчита на инстинкта си да удари телевизора отгоре, за да проработи. 

Защо тогава, пита Хаим Гинът, когато става въпрос за деца, хората си мислят, че знаят всичко и че няма нужда да четат и да търсят информация, когато става дума за отглеждането и възпитанието им.

На мен лично ми допадат книгите на Йеспер Юл, въпреки че оставам с впечатлението, че той е малко неразбран що се отнася до йерархията в семейството. Франсоаз Долто също поставя добри основи. Хаим Гинът и ученичките му Илейн Мазлиш и Адел Фабер, също са автори, които харесвам.

Най-важното при четенето на този тип литература е, да бъдем критични към прочетеното. Да прилагаме това, което ни пасва като личности и да си прощаваме, когато не съумяваме да вкараме в поведенческия си репертоар всичко научено. Да бъдем толерантни към себе си.

Ако трябва да дадеш само един съвет на родителите – какъв би бил той?

Да бъдат добри партньори, да се грижат за връзката си с другия родител на детето (или с друг възрастен изобщо). Това, че родителят е в добри отношения с партньора си, създава качествена среда, в която да се отглежда детето. Дава му сигурност. Създава модел, който той да пренесе в своето бъдещо семейство някой ден. Дава му пространство да показва собствените си нужди, да изисква и получава грижа за потребностите си, вместо да се чувства длъжно (често неосъзнато) да посреща нуждите на някой от родителите си.

Можеш ли да споделиш три неща – знания, умения, практики, които биха улеснили живота на родителите?

Ще се повторя-да търсят подкрепа от партньор, приятели и общество. Да не се фокусират прекалено много върху децата си и да приемат, че понякога ще грешат. Да се научат да си прощават грешките и да се извиняват на децата си.

Друго нещо е да се научат да бъдат тук и сега. Да медитират, да се “заземяват”. Защото децата нямат нужда от постоянно присъстващи родители, но имат нужда от родители, които са наистина “тук и сега”, когато присъстват.

Една “заземяваща практика” е да правим ежедневно 5-10 минутно осъзнато дишане. Сядаме удобно, навиваме аларма, за да не мислим за времето, и започваме  да дишаме. През цялото време целта ни е да мислим само за дишането си. Когато усетим, че се отнасяме в мисли (а това е нещо напълно естествено) да се върнем внимателно към първоначалната си цел – да мислим само за дишането. Ежедневното практикуване (или поне през ден) на тази практика помага да бъдем по-осъзнати и по-присъстващи в ежедневието.

Друга “заземяваща” практика е да се огледаме и да отбележим три неща, които виждаме, три неща, които чуваме, три неща, които усещаме с тялото си тук и сега. Също какъв вкус имаме в устата си и какъв аромат се носи в пространството, в което сме.

Трето нещо е да приемат, че децата им са отделни човешки същества, всяко със своите особености и черти. Да опитат да виждат децата си в цялостност, а не на парче. Така дори дразнещите ги неща ще загубят остротата си. Освен това всяка една човешка черта може да бъде оползотворена в зависимост от контекста и ситуацията, в която се намира човек.

Защо темата за емоционалния инцест е толкова важна? 

Темата за емоционалния инцест е важна, защото често не си даваме сметка за него. Обществото ни поощрява силната връзка между родители и деца, но не вижда тънката граница между привързано, грижовно родителство и превръщането на детето в единствена опора и смисъл, което пречи на неговото развитие и удовлетворяване на потребностите му. 

Децата, станали жертва на емоционален инцест трудно създават качествени взаимоотношения извън семейството и от това започва да страда цялото общество. Онова общество, в което живеем. Защото процесите, които се случват в семейството, са процеси, които се случват и в цялото общество. “Лекувайки” семейството, поставяме основите на едно по-здрави общество като цяло.

Кои са най-честите проблеми в отношенията между родители и деца?

Борислава Зашева: Най-често проблемите в отношенията между деца и родители произтичат от нереалистичните очаквания на родителите към децата. Основно правило в тези взаимоотношения е, че родителите носят отговорност за качеството им. Децата нямат нито опита, нито уменията за това. 

Отчитането на реалните възможности на децата влияе на поставянето на правилата. Има отношение към границите между родителите и децата. Важно е да се знае, че често тези очаквания произлизат от модели, които се носят в родовата история. Митове и очаквания, които може някога да са пасвали на ситуацията, но към днешната реалност на семейството не вършат работа.

Проблеми възникват и най-често в периоди на преход – появата на детето, първите прояви на автономност, около 2-3 г възраст, тръгване на училище, пубертет и напускане на семейството. Всички тези кризисни моменти съвпадат с преминаването на семейството от един етап в друг, и това често усложнява нещата. Това са моменти, в които правилата, които управляват семейството следва да се променят и понякога това създава повече трудност, от тази, с която семейството може да се справи. 

Всеки проблем във взаимоотношенията между децата и родители е една прекрасна възможност за промяна.

Как да отгледаме добри и успешни деца?

За финал, попитахме Борислава Зашева какво й носи най-голямо удовлетворение в работата?

Борислава Зашева отговори: Да виждам вдъхновението в очите на децата и тийнейджърите. Да виждам как се променят хората. Да виждам, когато успея да подпомогна тази промяна поне мъничко. Да знам, че се включвам в човешки живот, за да подкрепям откриването на собствените ресурси на човека за справяне със ситуацията. Да знам, че съм полезна.

Работата ми е трудна, но вдъхновяваща, носеща дъх на надежда и усещане за бъдеще. Затова съм в нея. Затова не спирам да уча. Затова искам да я практикувам.