Позволи им да помагат

Малчуганите искат да са полезни у дома и ние трябва да им разрешаваме

Ако им бъде позволено да помогнат, малчуганите израстват като страхотни партньори.

В Западния свят децата често се възприемат като източник на допълнителни задължения, отколкото като чудесни помощници и отмяна. Често се смята, че да да накараш децата да помагат у дома, коства много усилия, а резултатът ще е съмнителен. Принудата обаче не е единственият начин децата да свършат нещо вкъщи.

Изследователите са открили сериозни доказателства, че много малките деца дълбоко в себе си искат да помагат. Ако им бъде позволено, ще продължат да помагат доброволно и като тийнейджъри, и в зряла възраст.

Доказателство за инстинкта на малчуганите да помагат

В класическо проучване, Хариет Рейнголд наблюдава как деца на възраст 18, 24 и 30 месеца взаимодействат с родителя си – в някои случаи майката, в други бащата, докато той се занимава с рутинни домакински работи. Това например може да е сгъване на пране, бърсане на прах, метене на пода, вдигане на чиниите от масата и подреждане на разпръснати по пода предмети. За целите на проучването, всеки родител е помолен да работи сравнително бавно и да позволи на детето си да помогне, ако то иска. Не трябва да го моли за това или да насочва помощта му чрез вербални инструкции. Резултатът е, че всички тези малки деца – общо 80, помагат доброволно да се свърши конкретната задача.

Мнозинството от тях успяват да съдействат за повече от половината от домакинските задължения, които родителят е поел. Някои дори започват следващата задача, преди родителят да стигне до нея. Освен това, по думите на Рейнголд, „децата изпълняват работата си с бързи и енергични движения, звучни възклицания, оживени изражения на лицето и с удоволствие от свършената задача.“

Много други изследвания потвърждават това очевидно универсално желание на малки деца да са полезни. Обикновено процедурата е следната – доведете малкото дете в лабораторията, позволете му да си играе с играчки в една част от стаята и след това да създайте ситуация, при която експериментаторът се нуждае от помощ в другата част на стаята. Например, може „случайно“ да пусне нещо на пода, над някаква преграда и да се опитва, но без да успее да го достигне. Детето, което е от другата страна на преградата, може да помогне, като вземе предмета и го подаде над нея на експериментатора.

Ключовият въпрос е: Дали детето идва и помага, без да бъде помолено?

Отговорът е да, почти във всеки случай. Всичко, което експериментаторът трябва да направи, е да неуспешно да се опита да достигне предмета. Установено е, че дори бебетата на едва 14 месеца редовно помагат в тези ситуации. Те виждат какво се опитва да направи експериментаторът, разбират от какво се нуждае, и след това по собствена инициатива задоволяват тази нужда.

Нужни ли са награди?

Това съдействащо поведение не се проявява заради някаква очаквана награда. Всъщност Феликс Уорнекен и Майкъл Томаселло откриват, че даването на награда намалява последващата помощ. В един експеримент те позволяват на 20-месечни деца да помогнат на експериментатор по различни начини и или възнаграждават детето (с възможност да поиграе с атрактивна играчка), или не. След това тестват децата с повече възможности за помощ, но без да им се предлага награда. Резултатът е, че тези, които преди са били възнаградени за помощта, сега са много по-малко склонни да помогнат, отколкото тези, които не са били възнаградени. В този тест помагат само 53% от децата, които са били награждавани в предишния етап, в сравнение с 89% от тези, които не са били.

Това откритие е доказателство, че децата са вътрешно, а не външно мотивирани да помагат – тоест помагат, защото искат да бъдат полезни, а не защото очакват да получат нещо за това. Много други изследвания показват, че наградите обикновено подкопават вътрешната мотивация. Например в едно класическо проучване децата, които са наградени за картина, която са нарисували, впоследствие се занимават много по-малко с рисуване, отколкото децата, които не са били възнаграждавани за картините си.

Наградите очевидно променят възприемането на хората за дейностите, на които първоначално са се радвали от нещо, което човек прави заради себе си, до нещо, което човек прави предимно, за да получи награда. Това се случва както при възрастните, така и при децата.

Правилният подход

Родителите сме склонни да правим две грешки по отношение на желанията на мъниците да помогнат. Първо, отклоняваме предлаганата от тях помощ, защото бързаме да свършим нещата и вярваме (често правилно), че „помощта“ на малкото дете ще ни забави. Второ, ако всъщност искаме помощ от детето, ние предлагаме някаква сделка, някаква награда за това. В първия случай изпращаме послание на детето, че то не е способно да помогне; във втория случай му изпращаме посланието, че помагането е нещо, което човек прави само ако получава нещо в замяна.

Обобщение

Накратко, ако искате вашето дете да ви бъде партньор в поемането на отговорност за работата в семейството, трябва да направите следното:

• Приемете, че домакинството е семейна, а не само ваша работа. Това означава не само, че не сте единственият човек, отговорен за нея, но и че трябва да се откажете от част от контрола върху това как се вършат отделните задачи. Ако искате да е направено точно по вашия начин, или ще трябва да го направите сами, или да наемете някой, който да го направи.
• Съдзадйте си семейни правила.
• Приемете, че опитите на детето да помогне са реални и че, ако му отделите време и му позволите да помогне, може би само с малко весели напътствия, той или тя в крайна сметка ще стане добър в това.
• Избягвайте да изисквате помощ или да се пазарите за нея, да я възнаграждавате или да я направлявате, тъй като всичко това подкопава вътрешната мотивация на детето да помогне. Доволна усмивка и любезно „благодаря“ е достатъчно. Това е, което вашето дете иска, точно както и вие го искате от детето си. Детето ви помага донякъде, за да укрепи връзката си с вас.
• Осъзнайте, че детето ви израства по много положителен начин, като ви помага. Помощта е полезна и за вас, и за него. То придобива ценни умения, усещане за лична сила, лична стойност и принадлежност, допринасяйки за семейното благополучие. В същото време, когато му бъде позволено да помогне, вроденият алтруизъм на детето се подхранва, а не се подтиска.

Източник. Благодарим за доброволния превод на Мариета Георгиева.