Говорете на децата си още преди да се родят

Защо това е важно, разказва един психолог

В рубриката ни “Гост-автор” днес представяме Веселина Тончева – психолог и част от екипа на Център за ранна интервенция на сдружение „Дете и пространство“ в гр. Русе. Тя има дългогодишен опит с деца и техните родители, за да им помогне да излязат от трудна ситуация, в която са попаднали – поради заболяване или увреждане на детето, затруднения в развитието или при друг проблем. 

Ето и нейният разказ:

“Данните от световните изследвания показват, че когато на детето се помогне по адекватен и професионален начин в най-ранния възможен момент, в 70% от случаите то може да се възстанови и развитието му да се изравни до това на децата без увреждания или затруднения.

Ранната интервенция те поставя пред много предизвикателства, които трябва да преодолееш и въпроси, на които да си отговориш. Сблъсках се с доста ситуации в професионалният ми живот, които промениха светогледа ми. Сред основните ми въпроси беше: Как говорят бебета, как да разбера техния език? Струваше ми се доста сложно – та нали те не говорят!

Една от първите ми срещи с бебета беше в Дом за медико-социални грижи за деца (ДМСГД) Шумен по проект на Уницеф, ”Семейство за всяко дете”, където трябваше да правим оценка на децата, настанени там. Работата ми бе в приемно отделение – с деца, изоставени от родителите си и настанени веднага след раждането.

Влизайки в отделението, персоналът ми обясни, че бебетата са много кротки и не плачат. Но ме впечатли друго – липсата на играчки. Както и това, че някои от бебетата – на по три-четири месеца, стояха прекалено статично. И през цялото време ме следяха с поглед. След няколко дни забелязах, че колкото повече им говоря, толкова повече се оживяват и раздвижват. Това ме окуражи и започнах да им разказвам, че имат ръчички, като им подавах играчки и им превличах вниманието, пеех им песни. 

Скоро деца сами започнаха да се изненадват от факта, че могат да си движат ръцете, да ги „командват“. Не знам дали някой от вас е влизал на такова място? Нека опитам да го опиша. Това са стаи, които побират не повече от две-три легла. Всички стаи са отделени една от друга със стъкла. На мен ми приличаха на аквариуми. Когато започвах работа от първата стая пред мен беше тихо, децата не се движеха.  Стигайки до средата на отделението наблюдавах следното – там където още не бях влизала беше все така тихо, но от там, където бях минала, се чуваше същинска буря. Децата се оживяваха, започваха да гукат, да разглеждат ръчичките си, да се опитват да играят с играчки. 

Един ден настаниха ново дете, което плачеше. Плачеше много – особено първия и втория ден. На третия спря да плаче. Беше разбрало, че няма кого да повика. Бях разтърсена от осъзнаването, че работя с депресията на тези бебета и че те не са кротки, а просто тъжни.

Бебешката депресия се усеща много силно – тя преминава през теб и те разтърсва. Трудно е да се опише с думи. Да, най-малките деца не говорят – но разбират и могат да се изразяват.

Още една ситуация обогати знанието ми за езика на децата. Отделението, в което работех, беше разделено на две, като на вторият етаж децата бяха по-големи – от 4 до 12 месеца.

В един от дните персоналът ми разказа, че едно от малките отказва да се храни с пюре и понеже за него няма предвидено мляко – те събират останалото от дажбите на другите деца и му го дават, само за да се нахрани. Запознах се с този мъник – беше трудно, но будно дете. Не се спираше на едно място и очичките му шаваха. Беше различен от другите бебета – много по-жив.

Заставайки до неговото креватче, започнах да му говоря, обяснявах, че вече е пораснал, и за това трябва да се храни с пюре. Говорих  му, че като се храни с тази храна, която има друг вкус, ще стане силен и голям. Предложих му да пробва малко и да си помисли, а аз след като нахраня другото бебе, ще се върна и ще очаквам той да си изяде храната. Така и направих! Нахраних другото дете, върнах се при него и той се нахрани сам – за първи път с пюре. След това вече нямаше проблеми с храненето. Това се случи пред персонала на отделението, който първо ме наблюдаваше с насмешка и се чудеше какво толкова си говоря с тия бебета. После бяха поразени от резултата.

В този център трупах опит, но и много въпроси: Защо тези родители изоставят децата си? Как се формира желанието за дете? Как се е прекъснала връзката майка –дете и дали въобще я е имало.

Един друг от случаите в ранната интервенция ме предизвика да търся отговори на тези въпроси, както и да си задавам нови. В центъра се обаждат за консултация родители на дете, родено с аномалия. Заявката беше разговор с тях за това, дали да си отглеждат детето или да го изоставят. Представа нямах какво да правя и какво да говоря – отидох на тази среща със свито сърце. Там дойде една уплашена и тревожна млада жена, родила първата си рожба.

Седнах до нея и казах: ”Говори, каквото искаш, аз просто искам да те чуя.” Тя сподели много неща, но най-вече тежестта от това, че трябва да взима подобно решение. За да й помогна, привлякох нейната майка в разговора, която я подкрепи за това да не изоставя детето си. Запитах се къде е бащата на бебето и къде изобщо е мястото на бащите в тези ситуации? Защо решението тежи изцяло на жената?/Бащата беше казал: “Както решиш, но можем да си имаме здраво дете!“/.

Имахме няколко срещи с тази майка и тя окончателно реши, че ще отгледа детето си. Продължихме да работим с нея и детето й в Центъра за ранна интервенция. Това бебе вече е голямо, красиво дете и се радва на живота. Развива се добре и расте с родителите си. Един ден тази майка поиска да говори с мен. Каза ми: “Знаеш ли, много искам да говориш с едни родители, които се чудят какво да правят. Можеш да им помогнеш, както помогна и на нас.“ 

Едва тогава осъзнах, че съм помогнала. Знаете ли, това е наградата от нашата работа, това са плодовете, които събираме, когато заставаме до някого в неговото страдание. Когато не отиваме при него с готови отговори, оценки и препоръки, а просто го оставяме да говори. И заедно намираме как майката да изживее траура по въображаемото си дете, за да може да продължи живота си с реалното.

Начинът на работа в Центъра ранна интервенция и обученията, през които сме преминали, ни научиха ясно да осъзнавам връзката родител-дете в ранните години. Имено за това, работим не само с децата, но и с възрастните. Чрез индивидуалните консултации предоставяме на родителите възможността да разкажат за притесненията си. Създаваме им пространство, в което да могат да споделят всичко.

С годините работа въпросите ми ставаха все повече и все по-сложни. Всеки нов случай предизвикваше нова вълна от неизвестни, но даваше и различни отговори. Все повече осъзнавах, че предизвикателствата пред мен никога няма да свършат, защото всяко дете е различно и всеки случай – индивидуален.

Но едно разбрах – не съм експерт за всяка ситуация. И това ми даде спокойствие, че няма готови отговори. Че всяка история сама ще поведе към своето уникално решение. Осъзнах, че в покоя на незнанието се крие най-голямото знание! “

Веселина Василева –психолог, специалист РДР