Колкото и книги да прочетем, колкото и видеа да изгледаме или информация да намерим, винаги ще научим повече, когато лично преживяваме нещо и се изправим пред ситуация, която да провокира нашия интелект.

Така си мисля, че се случва и с децата. Едно е постоянно да ми казват какво да правя или как да го правя и да стоя безизразно, победоносно с протегнат крак напред мама да ми завърже обувката, друго е да седна на столчето и да се помъча да завържа тези пусти връзки, които толкова много ме бавят, вместо да търча напред доволно с децата.

А спомняте ли си, когато дълго време се мъчите над нещо и изведнъж то вземе, че се получи. Да, тогава наистина настъпва радост и с гордо вдигната глава напред експериментираме до откат, за да затвърдим знанието и да удължим момента на удовлетворение.

Ето ей за тези две причини си мисля, че ученето на самостоятелност на детето още от ранна възраст е особено важно за него, а и за нас като родители. Но как се учи детето на самостоятелност? Как се справяш с всички “Не мога”, “Не искам”, “Искам ти”? Как да се научим да бъдем по-търпеливи и да ги изчакаме докато се облекат, обуят или да отворят буркана с лютеница? 

Отговор на тези и много други въпроси намираме в главата за насърчаване на детската самостоятелност в книгата “Как да говорим така, че детето да слуша – и да го слушаме така, че да говори” и които аз ще ви споделя тук, за да си научите домашното и да сте подготвени в ежедневните ви ситуации.  

Как се учат децата на самостоятелност

1. Даваме им възможност да избират.

Следващият път, когато детето ви попита какво да облече, дайте му избор: “Сините или червените панталони избираш?”. Или когато сте на площадката и идва време за тръгване: “Тръгваме след 5 минути. Искаш ли да се пуснеш по пързалката още веднъж или искаш да се полюлееш?”

Винаги когато имате възможност давайте на детето да избира. Това му дава възможност да упражни контрол върху собствени си живот, който така или иначе постоянно се диктува от родителите и техните разбирания как трябва да се случат нещата.

2. Да показваме уважение към усилията на децата.

Много често, да не кажа почти винаги, когато родителите видят, че детето им се мъчи да направи нещо и му е трудно казват: “Дай на мен. Ти не можеш.” На мен тази реплика ми е до болка позната.

Родители, моля, окуражавайте децата си, когато виждате, че се опитват да направят нещо. Може да им дадете съвет или идея, но ги оставете да опитват.  Вместо: “Дай да го отворя вместо теб, миличко.”, кажете “Бурканът понякога се отваря много трудно. Може да си помогнеш като повдигнеш капака с лъжица.”

Такива ситуации се случват безчет, затова на помощ идва един израз, който може да използвате: “Понякога помага…”

“Понякога помага, ако си направиш глината на мека топка, преди да правиш нещо от нея.”

“Понякога помага, ако пъхнеш цялото крайче на ципа в кутийката, преди да го дръпнеш.”

Тези неща, които са лесни за вас, са трудни за детето. Покажете му го. Нека то да знае, че се е справило с нещо трудно, ако пък не успее, поне ще знае, че е опитало и това е била трудна задача.

3. Не задаваме прекалено много въпроси.

Спомних си, че когато бях малка и се прибирах отвън, родителите ми винаги ме питаха къде съм била, а аз отговарях: “Навън”.  Много ясно, че съм била навън, нали от там идвам. Но за родителите ми не е било ясно, че този отговор означава “Не ми се говори. Оставете ме на мира.” 

Децата ще ви разкажат сами, когато са готови. Не е нужно всеки път, когато ги вземем от градина или училище да ги заливаме с редица въпроси как е било, какво са яли, играли ли са и т.н. Аз често питам сина ми какво ново е научил днес, като се опитвам да насоча вниманието му към новото и нещото, което му е било интересно. Неговият отговор е подобен на моят като малка – “Нищо.” Давам си сметка, че не иска да ми разказва и продължаваме прибирането като започвам аз да му разказвам за моя ден, ако съм в настроение за разказване.

Децата наистина ни копират. Нашите реплики ги чуваме от тяхната уста, така че ако искаме да ни разказват, нека първата крачка да бъде наша.

4. Да не се престараваме в отговарянето на въпросите.

Давам си сметка, че много пъти, когато чуя въпрос “Защо…” веднага се впускам в обяснения и търсене на отговор. Искам да задоволя любопитството на малкия човек, като му снеса наготово информацията. Сигурна съм, че и други родители правят това. Идеята обаче е да оставим детето само да търси отговори, да започне да използва мозъка си и да чуем ТО какво мисли по дадена тема.  Винаги по-късно можем да дадем точен отговор.

Тук тактиката е да върнем въпроса на детето и да го накараме да продължи да си мисли върху отговора. “Чудиш се как става това?” “А, ти как мислиш?”

Можем дори да повторим въпроса: “Защо хората не могат да правят просто това, което им се иска.”

Можем да дадем стимул на детето: “Задаваш много важен въпрос.”

Не трябва никога да се бърза. Процесът по търсене на отговор е също толкова важен, колкото самият отговор.

5. Да насърчаваме децата си да търсят информация извън дома.

Родителите не знаят всичко. Но не и нужно. Мисля си, че това децата трябва да го знаят и да търсят авторитетно мнение извън дома.  Например, зъболекарят може да им разкаже за как да се предпазят от кариес, а лекарят за правилното и здравословно хранене.

Детето: “На всичките ми приятели им позволяват да дъвчат дъвки.”

Родителят: “Нека да попитаме зъболекарят какво мисли по въпроса.”

6. Да не ги обезкуражаваме.

Помислете за миг и си спомнете някоя ваша мечта, желание, копнеж. Колко би било обезкуражаващо, ако някой, на когото имате доверие и го обичате, ви среже крилцата и ви каже, че тази ваша мечта няма как да се случи, защото нямате необходимите компетенции и сте неспособен. Да, би било жалко, ако децата ни загубят всичките си мечти и желания, само защото родителите им не ги подкрепят, а даже напротив – извадят доводи как това не може да се случи.

Вместо да подготвяте децата за разочарование, позволете им да изследват света и да опитват. 

Детето: “Искам да стана инженер като порасна.”

Родителят: “С тези оценки по математика просто забрави.”

или “Значи възнамеряваш да станеш инженер? Интересно. Разкажи ми повече.”

Като се опитваме да предпазим децата си от разочарованието, ние ги лишаваме от възможността да преследват мечтите си, стремежите си или надеждите си.

За да насърчим детската самостоятелност, избягвайте или прилагайте също следните често срещани поведения.

Mного майки, включително и моята навлизат в личното пространство на детето, като му оправят нещо омачкано, загащват го, прибират му косата и подобни неща, които наистина дразнят. Затова:

Не се намесвайте в личното пространство на детето!

Много майки, включително и аз, заливат децата си с редица заповеди от рода на: “Облечи се”, “Закопчай си якето”, “Седни хубаво на масата” и други. Тези реплики са раздразнителни. Затова:

Не се намесвайте в дреболиите от бита на дете си!

Много майки, включително и аз, си позволяват в присъствието на децата си да ги коментират, докато говорят с други майки или приятелки. По този начин детето се чувства като предмет, който е собственост на родителите си. Затова:

Не говорете за детето в негово присъствие!

Много майки, включително и аз, отговарят вместо децата си, когато някой възрастен попита нещо за тях. Например: “Харесва ли Ники новото си училище?” Вие: “Ники може да ти каже. Той знае най-добре.” Това е истински израз на уважение към детето. Затова:

Позволете на детето да отговаря за себе си.

Много често се случва детето да иска да направи нещо, за което обаче още не е готово. Например да иска да се изпишка в тоалетната като по-голямото си братче/сестриче. Вместо да го притискаме или пришпорваме, можем да изразим своята увереност, че то ще се справи в даден момент. Просто му трябва време. Затова:

Покажете уважение към “евентуалната” готовност на детето си.

Много често попадаме в ситуации, които изискват да откажем и да използваме твърдо “Не”. Но доста често, да не кажа винаги, този отговор предизвиква гняв, раздразнение, упорство, неподчинение и подобни. Да казваме само “Да” означава да разглезим детето и да му направим лоша услуга, а пък нашето родителство да се превърне в кошмар. Затова:

Пазете се от твърде честото казване на “Не”.

Ето и няколко алтернативни метода на “Не-то”.

Даваме факти/информация.

Детето: “Може ли да ми пуснеш детско?”

Родителят: “Не, не може.” Или: “След 5 минути ще вечеряме.” При втория вариант детето само ще се досети, че няма време в момента за детско. 

Показваме разбиране на чувствата му.

Детето: “Не искам да се прибираме вкъщи. Не може ли да останем?”

Родителят: “Не, не може. Трябва да си тръгваме.” Или: “Виждам, че ако зависи от теб, ще стоим тук цял ден.” И докато хващаме детето за ръка му казваме: “Много е трудно човек да си тръгне от място, което толкова много му харесва.”

Описваме проблема.

Детето: “Може ли да ме закараш до библиотеката?”

Родителят: “Не, не мога. Ще трябва да почакаш.” Или: “Бих искала да те закарам. Проблемът е, че трябва да изчакам майстора до половин час.”

Когато е възможно заместваме “Не” с “Да”.

Детето: “Можем ли да си играем?”

Родителят: “Не, не може. Още не си обядвал.” Или: “Да, разбира се. Веднага след като се наобядваш.”

Даваме си време да помислим.

Когато детето ни помоли за нещо, вместо обичайното “Не”, казваме “Нека помисля”. По този начин смекчаваме негативното и показваме на детето, че поне ще обърнем внимание на молбата му.

Като за финал малко информация за даването на съвети

Даването на съвети също води до нарушаване опитите ни да приучим детето към самостоятелност.

– карат децата да се чувстват глупави “Как не се сетих по-рано.”

– обидени “Не ми казвай какво да правя.”

– подразнени “Защо ме подценяваш толкова?”

Когато детето си изясни само точно какво иска, то става по-уверено и държи да поеме само отговорност за решението си.  Затова, вместо да даваме готови решения, или пък обратното – напълно да игнорираме проблема не детето, можем да се опитаме да бъдем някъде по средата. Можем:

– да му помогнем да подреди обърканите си мисли;

– да преформулираме проблема като въпрос ;

– да посочим на детето си откъде извън дома може да потърси информация.

Можем да използваме изрази като: “А какво ще кажеш да…”, “Би ли ти харесало…” и други подобни. Така ние показваме, че съветът, който изглежда разумен за нас, може да не е разумен за детето. Чак след като детето само е помислило върху проблема си, за него ще бъде полезно да чуе нашето мнение. За да може все пак да му предадем от семейните ни ценности.

Ако знаехме само, че караме доста често децата си да страдат, да се нагнетяват, да чувстват несправедливост и че не им съчувстваме с всички тези думи, които използваме, щяхме със сигурност да се постараем да ги избягваме и да потърсим алтернативи. Ако и вие сте родител, който търси решения и други гледни точки, то знам, че всички изброени по-горе тактики за насърчаване на детската самостоятелност, веднага ще влезнат в родителския ви репертоар. 

Най-малкото не пречи да опитаме нещо ново, вместо да залагаме на предразсъдъците, които сме наследили от предишните поколения.

Повече за авторите на книгата:

Адел Фабер и Илейн Мазлиш са световно признати експерти по комуникацията между родители и деца. Първата им книга, Liberated Parents/Liberated Children, която не е преведена на български език, получава висока оценка и предизвиква огромен интерес сред родителите. В нея те споделят за всичките тези методи и съвети, които научават по време на семинарите за родители, водени от видния детски психолог д-р Хаим Гинът. Тези идеи повлияват живота им и променят начина им на общуване със собствените им деца.

След много години на отхвърляне идеята за книга с точни и практични насоки за общуването с децата, те написват и втората си книга “Как да говорим така, че детето да слуша – и да го слушаме така, че да говори”, която е преведена на над 30 езика и са продадени над 3 000 000 копия. 

Следват книгите:

1. Siblings Without Rivalry (преведена на български със заглавието “Братя и сестри без вражди”)

2. How to Talk So Kids Can Learn — At Home and in School

3. How to Talk So Teens Will Listen & Listen So Teens Will Talk (преведена на български със заглавието: “Как да говорим така, че тийнейджърът да слуша – и да го слушаме така, че да говори”)

Докато правех проучването си за авторките Адел Фабер и Илейн Мазлиш, попаднах и на сайта на дъщерята на Адел Фабер – Йоана Фабер (англ. Joanna Faber). Тя следва стъпките на майка си като помага на родителите в общуването им с техните деца, а през 2017 година излиза и нейната първа книга “How to Talk so Little Kids Will Listen: A Survival Guide to Life with Children Ages 2-7”.

Ето тук може да научите повече за книгата и за мобилното приложение, специално създадено към книгата, което аз лично много харесах.

На български език е преведена и книгата на д-р Хаим Гинът, от който нашите две авторки черпят вдъхновение и опит. Книгата се казва “Детето и ние” и ще бъде следващата в моя списък от книги за четене.

Повече за известния психолог и неговите принципи, може да намерите тук.

Гост-автор: Любомила Атанасова – майка на две момчета, психолог, преводач и създател на бранда за текстилни подаръци с десен на детска рисунка Miloky. Обича да пътешества и да се запознава с нови хора, да твори с ръце и да радва хората около себе си. В свободното си време изучава лечебните свойства на билките и стайните растения и тяхното приложение. Темите, от които се вълнува и за които пише са свързани с опазване и грижа за природата, детското творчество, родителството и изкуството на правенето на подаръци. Повече за нея ще научиш от блога й.