Наказнията и слушането

Да наказваме или да не наказваме детето? Защо да не го наказваме? Какви са алтернативите на наказанието?

Спомняте ли си, когато бяхме малки наказанията на родителите ни. Наказваха ни да не гледаме телевизия, да не ни купят някоя играчка, която са ни обещали, да ни затворят в банята и куп други крути мерки, които предприемаха само и само да ги послушаме.

А спомняте ли си какво чувствахте, когато ви наказваха. Аз лично отправях вътрешни закани и заплахи, че ще избягам или някаква подобна лудост, гневях се и изпитвах желание за отмъщение, затварях се вътре в себе си и се самосъжалявах, докато в главата ми кънтяха обвинителните думи на майка ми или баща ми.

Дори съм се заканвала, че аз това никога няма да го правя на моите деца.

Сигурна съм, че не съм била единствена в тези мои преживявания и много от вас споделят обща съдба. А сега нека да се върнем в настоящия момент. Същите емоции и същите ситуации се повтарят, а ние като че ли сме забравили какво сме изпитвали като малки и какво сме си обещали.

Постоянно се случват ситуации, които ни изправят на нокти и в които се чувстваме безсилни, а нашето основно оръжие си остава НАКАЗАНИЕТО.

А пита ли ли сте се някога защо наказваме децата си?

Едни ще кажат, че това е единственият начин да не позволят на децата им да им се качат на главата, а други се безпокоят, че ще загубят най-силния си метод на контрол и че ще останат с вързани ръце.

Разбирам тази тревога, защото и аз често в случаите, когато чашата на търпението ми прелее прибягвам до това тайно оръжие. Знам, че този метод принуждава детето ми да направи нещо, което то не иска, без да съм се опитала да го разбера и усещам как злоупотребявам с родителската си власт, а после се опитвам да поправя стореното.

В книгата „Как да говорим така, че детето да слуша – и да го слушаме така, че да говори“ авторките споделят мнението на д-р Хаим Гинът, че наказанието „само отвлича вниманието на детето в друга посока и че вместо детето да съжали за това, което е направило и да мисли как да поправи стореното, съзнанието му е заето изцяло с желание за отмъщение.“

Или казано с други думи, когато „наказваме, лишаваме детето от възможността да разбере наистина своето поведение и да му дадем шанс да го промени“.

В своята работа с родителите Адел Фабер и Илейн Мазлиш намират заедно с родителите няколко успешни хода, които можем да прилагаме в ситуациите, в които ни се иска да накажем детето ни за стореното.

Алтернативи на наказанието:

1. Показваме на детето как да поправи стореното.

Представете си, че сте в магазина и детето ви обикаля из магазина, пипайки по щандовете храната.

Вместо да се ядосате и да кажете: „Ооо, ще си получиш заслуженото, когато си дойде баща ти.“

Посочете му начин то да бъде полезно: „Ще ми помогнеш, ако избереш 3 големи лимона.“

2. Изразяваме ясно чувствата си, без да атакуваме характера.

Пак същата сцена.

Вместо: „Държиш се като дивак. Никаква телевизия довечера.“

Изразете силно неодобрението си: „Не ми харесва това, което става. Когато децата тичат между щандовете, хората в магазина се дразнят.“

3. Даваме избор.

Детето продължава да тича из магазина.

Вместо да използвате заплаха: „Ако още веднъж те видя да тичаш, ще си получиш шамара.“

Дайте му избор: „Били, никакво тичане. Имаш две възможности: можеш да вървиш до мен или да седнеш в количката. Ти решаваш.“

4. Взимаме мерки.

Детето продължава да тича. Майката много се ядосва и го наплясква.

Вторият вариант е да вземете мерки: „Виждам, че си решил да седнеш в количката.“ И го слагате в количката.

5. Разрешаваме проблема.

В случая със сцената в магазина може двамата да потърсите решение: „Какво можем да направим така, че и ти да можеш да тичаш, и аз да напазарувам спокойно?“

6. Заявяваме очакванията си.

„Очаквам, когато сме в магазина да ми помагаш да намерим това, което търсим бързо, за да имаме после време за игра.“

7. Позволете му да си понесе последствията.

Когато на следващия ден тръгнете отново на пазар и детето ви поиска да дойде с вас, може да кажете:

„Днес ще отида сама на пазара, без теб.“

„Защо?“

„А ти как мислиш защо?“

„Защото тичах в магазина.“

„Позна.“

„Съжалявам. Няма да правя друг път така.“

„Ще има много други пъти, Били.“

Когато проблемът с дисциплината, който имаме с детето ни, продължава и никой от изброените по-горе варианти не помага, има и други методи, разработени от детски психолози и специалисти, за справяне с трудните конфликти.

В книгата е даден пример за един такъв модел, който се свежда до няколко стъпки:

Стъпка 1 Да поговорим с детето за неговите чувства и нужди

Започваме с “Предполагам сигурно се чувстваш…”

Стъпка 2 Да поговорим за своите нужди и чувства.

Казваме кратко и ясно: “Ето пък аз как се чувствам.”

Стъпка 3 Да измислим възможни идеи, за да открием възможно приемливо решение.

Взимаме един лист хартия и един химикал и записваме всички идеи и предложения, които идват на нас и на детето ни, без да даваме оценки и да изразяваме мнение. Записваме всички идеи.

Стъпка 4 Решаваме кои решения ни харесват, кои не ни харесват и кои решаваме да осъществим.

Избягваме изречения от типа на “Тази идея е тъпа.”, а вместо това се опитваме да обясним собственото си усещане за предложенията.

Стъпка 5 Начертаваме план за действие – кой какво ще прави и в какъв срок ще го изпълнява.

Това, което е най-важното при тези сблъсъци, казват авторите, е не да се опитвам да надделеем и да мислим, че ако не проявяваме достатъчно твърдост, детето ще се възползва от нашата отстъпчивост, а да отделим време да седнем и да споделим с детето истинските си чувства, да проявим внимание към неговите и заедно да стигнем до разрешение на проблема.

А всички тези усилия са важни, защото така ще покажем на децата си, че няма нужда да бъдат наши жертви или врагове. Ние им показваме пътя как да се справят в конфликтите в къщи, което умение после ще им помогне за живота извън семейството.

Това, което научих за наказанието от тази част на книгата е, че когато НЕ обвиняваме и НЕ наказваме децата си, ние им позволяваме да се съсредоточат върху отговорността, която трябва да поемат, а не върху отмъщението за полученото наказание.

Много е важно, когато изразяваме своето неодобрение, като алтернатива на наказанието, след това веднага да посочим начин, по който детето да направи нещо, за да поправи стореното.

Така например, вместо: „Ти пак разплака бебето! Сега няма да гледаш телевизия.“

Кажете: „Бясна съм. Бебето доволно си играеше, докато ти не му взе дрънкалката. Очаквам да намериш начин да го успокоиш сега.“

И този тип реакция е от изключително значение, защото когато детето порасне и направи нещо, за което съжалява, ще се опита да намери начини да поправи нещата, а не да се самообвинява или самонаказва.

Пожелавам ви успех в постигането на взаимно уважение, разбирателство и семейна хармония.

Научете повече за слушането, похвалите и насърчаване на самостоятелността.

---

За авторите на книгата:

Адел Фабер и Илейн Мазлиш са световно признати експерти по комуникацията между родители и деца. Първата им книга, Liberated Parents/Liberated Children, която не е преведена на български език, получава висока оценка и предизвиква огромен интерес сред родителите. В нея те споделят за всичките тези методи и съвети, които научават по време на семинарите за родители, водени от видния детски психолог д-р Хаим Гинът. Тези идеи повлияват живота им и променят начина им на общуване със собствените им деца.

След много години на отхвърляне идеята за книга с точни и практични насоки за общуването с децата, те написват и втората си книга „Как да говорим така, че детето да слуша – и да го слушаме така, че да говори“, която е преведена на над 30 езика и са продадени над 3 000 000 копия. 

Следват книгите:

1. Siblings Without Rivalry (преведена на български със заглавието „Братя и сестри без вражди“)

2. How to Talk So Kids Can Learn – At Home and in School

3. How to Talk So Teens Will Listen & Listen So Teens Will Talk (преведена на български със заглавието: „Как да говорим така, че тийнейджърът да слуша – и да го слушаме така, че да говори“)

Докато правех проучването си за авторките Адел Фабер и Илейн Мазлиш, попаднах и на сайта на дъщерята на Адел Фабер – Йоана Фабер (англ. Joanna Faber). Тя следва стъпките на майка си като помага на родителите в общуването им с техните деца, а през 2017 година излиза и нейната първа книга „How to Talk so Little Kids Will Listen: A Survival Guide to Life with Children Ages 2-7“.

Ето тук може да научите повече за книгата и за мобилното приложение, специално създадено към книгата, което аз лично много харесах.

На български език е преведена и книгата на д-р Хаим Гинът, от който нашите две авторки черпят вдъхновение и опит. Книгата се казва „Детето и ние“ и ще бъде следващата в моя списък от книги за четене.

Повече за известния психолог и неговите принципи, може да намерите тук.

Гост-автор: Любомила Атанасова – майка на две момчета, психолог, преводач и създател на бранда за текстилни подаръци с десен на детска рисунка Miloky. Обича да пътешества и да се запознава с нови хора, да твори с ръце и да радва хората около себе си. В свободното си време изучава лечебните свойства на билките и стайните растения и тяхното приложение. Темите, от които се вълнува и за които пише са свързани с опазване и грижа за природата, детското творчество, родителството и изкуството на правенето на подаръци. Повече за нея ще научиш от блога й.