Детето ми лъже и краде – какво да правя?

Много родители са поставени в затруднение, когато срещнат прояви като кражбата или лъжата при детето си. Освен това често се получава един омагьосан кръг и колкото повече родителят се опитва да отучи детето си да лъже или да краде, толкова по-често поведението се повтаря. Това е доказателство, че с нашите реакции като възрастни, може съвсем несъзнавано да затвърдим нежеланото поведение, вместо да се освободим от него. Затова е важно на първо време да разберем какви са механизмите, които стоят в основата на поведения като лъжата и кражбата при детето. Това ще ни позволи и да адаптираме реакциите си, така че наистина да сме от помощ за детето в справянето с тези прояви.

Реагиране на проблемно поведение

Като отправна точка е важно да имаме предвид, че трябва да отграничим подобни прояви при децата, от такива при възрастните.

Детската лъжа и кражба се вписват в съвсем друг регистър – затова и не можем да ги възприемаме и да реагираме на тях по същия начин. Нека си представим децата като едни активни и неуморни изследователи. Всеки ден те изучават света, в който живеят, набират знания и информация как е устроен той, какви правила царуват тук и как са устроени човешките взаимоотношения. И като същински изследователи, децата трупат опит като експериментират с различни реакции и ситуации. От такова естество са кражбата и лъжата, сред многобройните други детски прояви. Водени от силни несъзнавани импусли, те действат. След това се срещат с реакцията на техните действия от страна на околните. И по този начин напредват в опознаването на света.

Освен че експериментират с нови ситуации и постъпки, децата имат и един много динамичен несъзнаван вътрешен свят, който е в основата на много техни импулсивни и неподлежащи на контрол прояви. В случая на лъжа или кражба, основно е засегнат въпросът за границата между аза и другия – индиректно се въвеждат въпроси за това кой съм аз, кой е другият, коя е моята територия и коя на другия, дори в самото начало става въпрос за това ние с другия дали сме две отделни същества или едно цяло.

Когато едно бебе се ражда, то няма съзнание за себе си като отделна личност – то е част от майка си (или значещия възрастен, който се грижи за него), те на психично ниво са едно цяло. Когато пеленачето размахва ръце пред очите си, то няма представа все още, че това са неговите ръце и още по-малко че подлежат на неговия контрол. Постепенно с израстването, съзнанието за собствена личност се изгражда. Детето прохожда, няма нужда от пелени, проговаря. И стигаме до заветния момент, когато то се разпознава в огледалото и се вижда като цялостна личност, отделна от другия. Но това реално е само началото, психическото отделяне и обособяване на личността се извършва бавно и постепенно през цялото детство, че в някои крайни случаи дори и след това, защото това е сложен процес. Така при децата, докато растат, постепенно се изгражда тази граница между аз и другия и възрастните имаме ключова роля за подпомагането на този процес.

По-конкретно какво се случва, когато едно дете краде?

Да, на пръв поглед, то иска да има нещо и си го взима. А под повърхността, то изучава границата между него и другия като повдига въпросът кое е мое и кое чуждо, кой решава, кои правила определят това, защо желанието да го имаш не е достатъчно. Но има и едно още по-дълбоко ниво, което мога накратко да представя по следния начин – именно понеже границата между аза и другия не е още достатъчно установена, често децата трудно разграничават себе си от другия. Става въпрос за психическа позицията в която аз съм другия и той е мен, когато се случва едно прилетпване, размиване на границата.

Това може да се наблюдава при малки деца, при които едно като плаче, друго до него се разплаква безпричинно. Или при приятели, които са постоянно и неотделно заедно. Или при приятели, които искат да се обличат еднакво. Примерите са много. Това са нормални феномени по пътя на отделянето и обособяването на личността. И така, ако аз съм другият, значи неговото е мое или поне ако взема/нося неговото, това е доказателство, че аз и другият сме едно. Не е ново това, дори в света на възрастните, символично да си присвояваш чужди черти като ползваш нещо, което друг е ползвал. Сигурно сте чували, че е било практика в древни времена, владетелят победител да присвоява принадлежности на победения противник като така символично придобива и силата му.

Как да помогнеш на детето си да спре да лъже

По отношение на лъжата, ситуацията е сходна.

На първо място, знаете колко богато е детското въображение и колко реалистично децата изживяват своите представи. Границата между въображаемо и реално не е толкова отчетлива, колкото при възрастните, затова ни е и трудно да го възприемем, но за едно дете е достатъчно само да си е представило нещо за да може то вече да съществува реално във въображението му. Следователно казаното от детето не е лъжа за него самото, а неговата реалност, в която вярва. Вече по-порасналият изследовател може да отграничи кое е реално и кое не, но идва нуждата от проверка и трупане на опитност в това какво се случва в света, когато вместо истина кажем не-истина (особено когато мнооого ни се иска тази не-истина да е истина). Интересно е как ще реагират мама и тати, какво ще кажат и най-вече ще могат ли да разберат, че не е истина?

Подчертавам, че децата дори нямат понятие в началото, че нещо нередно се случва.

Кражба или лъжа, това са понятия, които ние въвеждаме и отъждествяваме с негативно значение. За децата това е само изучаване на нова територия в общуването. Но да се върнем на въпроса за лъжата и да вникнем още по-дълбоко в психологическия механизъм, който подбужда при децата тази проява. Тук става въпрос отново за границата между аза и другия – кои мисли са мои, кои на другия, имам ли само мои мисли, които никой друг не може да чуе или отгатне? С помощта на лъжата, детето – изследовател може да си докаже тъй нужната сигурност, че никой не може да чете мислите му, това е негова лична територия. Започва изграждането на лично пространство, което на свой ред е така ключово за пълноценното израстване на едно дете.

Можем да видим колко важни за израстването са иначе на пръв поглед негативните поведенчески прояви при децата. Една такава опитност е всъщност полезна, негативни последици има единствено, ако подобни прояви се задържaт във времето и детето ги възприеме като модел на поведение. Именно в това отношение ролята на възрастния е ключова.

Проблем е, че основният възпитателен подход, на който родителите първосигнално разчитаме в случай на нежелателно поведение – това са наказанията.

Не по друга причина, а именно защото и ние сме били възпитавани по този начин. Няма по-добър учител от примера на родителите. Но най-вероятно всички вече сме имали възможност да се убедим, че често наказанията не вършат работа или ефектът им е краткотраен. Което ни показва ясно, че подобни поведения не подлежат на желанието и контрола на децата, а са по-скоро импулси, които децата не успяват да овладеят. Освен това, когато вместо да вникнем и разберем проблемно поведение, просто го репресираме, основното последствие би било загубата на доверителна връзка с детето.

Какво да правим в такъв случай?

Първо, нека не забравяме, че за научаването на всяко ново умение трябва време. Това как да не лъжем и да не крадем, редом с това как да изказваме емоциите си, да спазваме правилата и безброй други, са умения, които се усвояват с израстването. Така че нека се въоръжим с търпение спрямо нежелателни детски прояви, които се повтарят, въпреки усилията ни да ги спрем. Отдаваме нужното време за научаване и при всеки неуспешен опит и повторение на нежелателно поведение, напомняме и на себе си, и на детето, че то още се учи, че явно трябва повече време и че заедно ще се справим.

Когато детето получи насреща си силна реакция от страна на родителя си – вика, кара се, обвинява, наказва, ядосва се, най-логичното би било детето повече да не посмее да повтори поведението си.

Но несъзнаваното не работи на принципа на логиката. А по-скоро в такива случаи виждаме отново как като истински изследватели, когато получат насреща си една силна или изненадваща реакция, децата нямат друг избор освен да задълбочат изследването. Съответно, колкото по-силноемоционална е нашата реакция на тяхно поведение или на дадена ситуация, толкова по-сигурно е, че това поведение ще се повтори при децата, защото на тях им е много важно да разберат случващото се, да си обяснят реакциите на възрастните, да вникнат в подбудите им и да натрупат опитност. И това дори с цената на караници, наказания и други способи, които обратно на очакваното само засилват любопитството на младия изследовател. Именно затова ни е много важно да подходим внимателно и да контролираме собствените си реакции. И в крайна сметка, не е ли редно да покажем на детето първо как ние контролираме нашите реакции, преди да изискваме от него да контролира неговите?

От наша страна работим върху това да реагираме спокойно и с търпение от позицията на тези, които да обяснят на детето случващото се, да го научат как е устроен света, кое е в реда на нещата и кое неприемливо и накрая как да се научим да се съобразяваме с установения ред. Ще се опитам да дам конкретни стъпки и примери за реакция в случай на лъжа или кражба от страна на детето :

Назоваваме дадения акт

„Това, което правиш сега се нарича „кражба“/„лъжа“.“

Въвеждаме закона

„Знаеш ли, че е забранено е да се краде/лъже? Пише го в закона. Законът го забранява. Никой няма право да краде/лъже. На никого не би му било приятно да му бъде откраднато, да бъде излъган. Важно е да не постъпваме с другите, както не искаме да постъпват с нас.“ И т.н.

Напомняме, че това да спазваме правилата е нещо, което се учи и отнема време

„Трудно е да се спазват правилата. На всеки може да се случи да излъже/да открадне. Отнема време да научим кое е правилно, кое не. Трябва ни и време да се научим да се контролираме. Разбирам го това. И ти го виждаш. Сигурно си забелязал/а, че дори и на възрастните понякога им е трудно да се въздържат, да се контролират“.

Опитваме да отгатнем причината и подбудите за деянието.

Тук искам да вметна, че няма смисъл да питаме детето въпросът „защо“, най-често детето няма съзнателна представа защо върши едно или друго нещо. А дори и да знае ясно, трудно успява да го обясни с думи. Затова важната роля на възрастният е да му помогне да разбере, да му даде думите, с които да си обясни и само на себе си това, което се е случило. Дори и да не сме напълно сигурни какви са били подбудите на детето, дори да не разберем със сигурност каква е причината, важното е да дадем предположения и идеи, които да послужат на детето.

„Опитвам се да разбера каква ли е била причината да излъжеш/да откраднеш. Сигурно много би ти харесало това да е твое/ това, което казваш да е истина? Или тъй като това е на най-добрата ти приятел/ка, си скал/а да си вземеш нещо от него/нея за спомен? Или те е било срам да попиташ/да си признаеш?… (цитираме причини от споменатите по-горе) Може да се случи. Разбираемо е. Но вече знаеш, че е неправилно. Трябва да измислим друг начин да се случат нещата, както желаеш, да намерим позволен начин.“

Ясно заявяваме позицията си като помощници.

За нас е безценно да изградим доверителна връзка с детето. Ако то ни се доверява и знае, че каквото и да е направило, може да разчита на нас, тогава няма и да има нужда да ни лъже. „Аз съм тук да помагам. Кажи ми с какво мога аз да съм от помощ. Можеш да разчиташ на мен да те придружа да се извиниш/ да поправиш белята, която си сторил и за която ме излъга“. И т.н.

Най-важната стъпка е да намерим начин да поправим постъпката.

Тук е реда да въведем важността на това да се признае погрешна постъпка, да се даде извинение и да се поправи стореното според възможностите. Ценно е самото дете да е поканено да дава идеи. Ако то няма идеи, ние даваме предложения. За което му е трудно, помагаме.

Примерно: „На всеки може да се случи. Но важното сега е да се измисли начин как да се поправи тази постъпка и да се поеме смело отговорност за това, което е направено. Аз мога да помогна за това. На първо място е много важно да се признае това, което е направено. Да кажем истината. След това знам за една дума, която много ни помага, за която не случайно казват, че е вълшебна. Сещаш ли се коя е? Да, „извинявай“. Да се извиним е много смело и много помага за поправката. Когато си готов, можеш да кажеш извинявай или ако е трудно да се каже, може да го напишеш на картичка/писмо. Дотук сме вече много добре. Ако имаш още идеи за поправяне, казвай!“

Важното в тази последна стъпка е това, че се възстановя и запазва достойнството на детето.

То може да излезе с вдигната глава от случилото се и с положителна представа за себе си. То усеща, че е способно да прави добри неща и да се справя с трудните или погрешните постъпки. Точно тази ключова последна стъпка отсъства напълно в случая на наказанията, защото едно наказано дете остава затворено в капана на накърнено достойнство, със смазващо чувство за вина и с впечатлението, че е лошо, че греши и че това по никакъв начин не може да се поправи. С каква нагласа детето излиза от ситуацията е решаващо за последващото му поведение.

Така че, ключовото е да търсим поправка, а не наказание.

И тази поправка по възможност да е пряко свързана с нежелателното поведение – ако си обидил – да се извиниш и да направиш мил жест. Ако си счупил – да залепиш, да поправиш, да купиш ново. Ако си излъгал – да признаеш истината и да се извиниш. Ако си откраднал – да признаеш, да върнеш, да компенсираш. Всички тези начини за поправяне на постъпките са много трудни задачи, затова имайте предвид, че сигурно в началото детето ще има нужда от помощ за да поправя. Може например първите пъти да се наложи да се извините от негово име, като негов представител. Но след това постепенно с натрупания опит, детето ще се справя все по-добре и само, като смел, отговорен и достоен човек. С вашата помощ вие му помагате да повярва в себе си и в способностите си.

П.П. Тези насоки са предимно подготвени за родители на малки деца, които се сблъскват за първи път с такива поведения, но е важно да подчертая, че никога не е късно да се заеме правилна позиция спрямо такива прояви и да се отработят подобни вредни навици, дори при големи деца и тийнейджъри. Стъпките са сходни, нужно е единствено да се адаптира изказа. Учим се цял живот.

Автор: Екатерина Шикерова, клиничен психолог и психотерапевт, завършила висшето си образование по психология във Франция, магистър по логопедия.

Наръчник: Как правилно да хвалим детето