Привързаност и граници

„Отговорността на родителската роля се оказва игра с висок залог“, Дж. Боулби, 1980 години. Как това е свързано с темата за привързаност и граници?

Какво са привързаност и граници? Каква е връзката между двете понятия?

Привързаността е нещо, за което всеки от нас има своя вътрешна представа и усещане. Често срещани асоциации на думата привързаност са сигурност, пристан, утеха и това не е случайно. Според Джон Боулби, считан за бащата на Теория на привързаността – едно от най-значимите направления в психологията на развитието, привързаността е дълбока и издръжлива
емоционална връзка, която свързва един човек с друг отвъд времето и пространството (Дж. Боулби, 1969 г.).

Според тази теория, системата на привързаност е биологично заложена в човешкия вид и намира израз в поведения на търсене на сигурност и защита, в моменти на дискомфорт, страх, болка и пр. Например детето чува силен, неочакван шум, стряска се и притичва, за да се сгуши в майката, за да регулира нивото на стреса и за да се освободи от усещането на страх. 

Освен чисто прагматичната функция – осигуряване на физическа безопасност на бебето/малкото дете, системата на привързаност служи за регулиране нивата на стрес в малкото, чрез близост с друг човек, вместо с инстинктивния отговор нападение/бягство/замръзване.

Т.е. привързаността има за задача да осигури и психологическа безопасност.

Според Боулби, освен системата за привързаност, в малкото развиващо се дете са естествено заложени и следните няколко модели на поведения:

• изследване на външния свят, служеща за развитие на психиката и поведенческите умения;
• стремеж за свързване с другите, чрез приятни занимания, игра, водещ до развиване на социалните умения на детето;
• грижа и подкрепа на другите, която води до умения за отглеждане на свои деца в зряла възраст.

В зависимост от поведението на родителя, който полага основните грижи за бебето и малкото дете и в зависимост от начина, по който родителят откликва на активираната система на привързаност (плач, хленчене, призив за помощ и др.), детето:

• Или успява да регулира стреса и да се чувства добре, което освобождава ресурс за останалите 3 модела на поведение, изброени по-горе.
• Или не успява да регулира стреса и системата за привързаност остава продължително време активна и блокира, поведенията на изследване, сдружаване и грижа, които развиват психиката и социалните умения.

Стилове на привързаност и граници

Също така, в зависимост от отговора на родителя, детето развива един или друг стил на привързаност. Стилът на привързаност не е единственият фактор, определящ благополучието на човек в ранна и зряла възраст, но до голяма степен предопределя начина на преживяване и поведение на човек в значимите за него/нея взаимоотношения. 

В зависимост от отношението на родителите в най-ранна детска възраст, всеки човек развива сигурна или несигурна (амбивалентна, избягваща или дезорганизирана) привързаност. 

Какво е характерно за сигурната привързаност?

Сигурна привързаност и граници малкото дете развива, тогава когато  родителят откликва с разбиране и успокояване на неговите/нейните сигнали за тревога, страх, болка и други неприятни преживявания. Когато възрастният, който се грижи за детето е достатъчно близо физически, бива достъпна/ен и предсказуем/а за детето и нуждите му, успокоява го при наличие на стрес. 

Адекватната реакция включва и назоваване от страна на родителя на това, което се предполага, че детето преживява: например „тъжен си, че Гого си тръгва“, „страхуваш се, когато чуваш този шум“. Понякога за детето е достатъчно окуражаващо само да види, че родителят забелязва, че то се чувства не съвсем добре, друг път има нужда от прегръдка и повече успокояване или да чуе окуражаващи думи. 

Когато родителят откликва по подходящ начин на активираната система за привързаност, скоро малкото дете успява да регулира стреса, деактивира системата на привързаност и се включват системите на изследване на света, игри с други и по-нататък обгрижване. Присъщо за децата със сигурен стил на привързаност е, че виждат света като добро място за живеене, имат позитивен образ за себе си, както и доверие в личните ресурси и в другите хора.

Как се развива несигурна привързаност?

По различни причини (болест, умора, изградени навици, личностови особености и други) е възможно родителят да не успява да реагира адекватно на търсената от бебето с цел успокоение близост. Ако продължително време родителят неглижира, реагира грубо, не разрешава една или друга емоция да бъде проявена, наказва детето, когато то не се чувства добре, то тогава детето развива стил на несигурна привързаност. 

Ще разгледаме трите подвида несигурна привързаност:

Несигурна/тревожна – амбивалентна

В родителско-детски отношения, в които родителят е непостоянен в реакцията си на детските нужди. Веднъж неглижира, следващия път „прегрижва“ детето, без да отчита дали в момента детето има нужда от тази грижа. Ако поведения на самостоятелност, демонстрирани от детето биват наказвани. Ако детето получава послания, подчертаващи неспособността му да прави едно или друго нещо. Детето развива възприятия за света като за несигурно място, в което то няма способностите да се справи, уязвимо е и безпомощно. Такова дете е силно привързано към майка си. Системата за привързаност е постоянно активна, не остава психична енергия за включване на изследователското поведение, за поведения на сдружаване и обгрижване. Самооценката на такова дете е ниска, преобладава страха от провал.

Несигурна/тревожна – избягваща (отблъскваща) привързаност

Когато родителят не успява по една или друга причина да откликне на търсената от детето с цел утеха близост. Когато реакцията на такова търсене е гняв, отхвърляне, заплаха от наказание за изразяване на послания като ранимост и нужда. Самото търсене на близост започва да предизвиква стрес у детето, да представлява заплаха. Така детето започва да се „учи“ да деактивира системата си на привързаност, отрича потребността си от интимност, потиска емоциите, развива представа за света като за враждебно място, затруднява се във формиране на приятелства и в грижата за други. Появяват се и затруднения в когнитивната област.   

Несигурна/тревожна – дезорганизирана 

Най-тежко за преживяване и с най-неприятни последствия за бебето е поведение, което включва неща, за които то не е готово, малтретиране или неглижиране (например възрастния не е достъпен психологически). Хората, отглеждани по подобен начин в ранна детска възраст, развиват отчаяна нужда от близост и същевременно невъзможност да се сближават. 

Отварям скоба, за да спомена, че в резултат на работата на Боулби по стиловете на привързаност и граници, в средата на миналия век във Великобритания започват сериозните реформи в системите за отглеждане на деца, лишени от родителски грижи. Той и екипът му установяват, че в домовете за деца, поведението на отглеждащите обикновено стимулира дезорганизиран стил на привързаност, което много често се дължи на недостатъчния персонал, умората и невъзможността на работещите в тези институции да откликнат на психологическите потребности на децата там. За разлика от останалите три стила на привързаност, тази, характеризираща се с дезорганизираност до голяма степен предсказва вероятност от развитие на психопатологични симптоми в детско – юношеска и зряла възраст.

Поведението на родителите

Но кой нормален родител се държи по някой от описаните по-горе (в тревожните стилове) начини? Когато се срещнах за първи път с модела и аз се питах същото. Как биха могли да изглеждат в така нареченото нормално ежедневие, някои поведения, подкрепящи всеки от горните стилове на привързаност. 

Случвало ли ви се е да се чувствате нетърпеливи, когато детето се учи да се справя с нова за него задача, например да нахлузва чорапче, да подрежда кубчета, да напасва формички в модел и пр. Може би сте бързали и не ви се е искало да изчакате детето само да се справи. Или може би то се е разстроило при първия неуспех и вие сте се притекли на помощ и сте свършили цялата работа вместо него/нея. Впоследствие този модел се повтаря, детето пораства и все така изчаква вие да свършите тези неща за него/нея. Често казва „не мога“, приема безпомощен вид и очаква вие да се справите с неговите задачи.

Започвате да изпитвате раздразнение, виждате, че други деца на същата възраст се справят чудесно със сходни дейности, започвате да мислите и понякога да казвате неща от рода „как само ти не се научи“ или „дай да го направя аз, че иначе цял ден ще стоим и ще те чакаме“, „ех, на мама, тя ми е с две леви ☺“. 

А как би изглеждала здравословната алтернатива при дете, което се ядосва, че не може да си обуе чорапа?

Например „Ядосваш се и ти е трудно с този чорап ☺, можеш да се справиш“, „може би ако го наместиш ето така и после издърпаш нагоре“ малко понамествате, вместо да обуете целия чорап и оставяте детето да довърши, за да има усещане за авторство, за самостоятелност и способност да се справи. Накрая окуражаваме „браво, виж колко добре се получи! Следващия път ще ти бъде по-лесно!“, а понякога трябва да махнем от гардероба на детето някои особено трудни за обличане дрехи например, докато им дойде времето ☺. 

Понякога разлики в темперамента на родителя и детето може да доведат до формиране на нетърпение, неразбиране и усещане, че детето едва ли не „прави напук“, държи се по един или друг начин „само и само, за да дразни родителя“. Умението да отчитаме различията между нас и децата ни е крайно необходимо, за да можем да им осигурим така необходимото им приемане и за да можем да се забавляваме заедно. 

Пример от живота за привързаност и граници

Да надникнем в друга хипотетична ситуация. Животът е пъстър и като родители е възможно да преживяваме тежки за самите нас периоди. Родителят може да е изморен, самия той/тя тревожен за нещо, да преживява скръб, болест, да се справя с последствия от преживяно насилие и пр. И същевременно да се опитва сам/а да отглежда детето. 

Та детето показва с хленчене, че преживява някакъв дискомфорт. Минава известно време, в което детето не получава отговор на своето хленчене или пък отговорът отрича вероятността детето наистина да има нужда от внимание или да има право на това внимание. Хленченето ескалира в тръшкане, което не е нарочна демонстрация, по-скоро в психиката на малкото дете все още не са развити механизми за самостоятелно регулиране на изпитвания стрес. 

Родителят, който до преди малко „не е забелязвал“, защото не е бил психологически достъпен за детето, сега се впуска да утешава и обгрижва, дори може би прекомерно. Детето обаче започва да се държи непредсказуемо, избягва близост или пък не се успокоява лесно. Родителят може да се ядоса и да накаже детето за тръшкането. Възможно е да го „плесне“, „за да го научи“ или защото не е способен/бна в него момент да овладее собствената си фрустрация. В зависимост от това каква реакция преобладава като продължение на ситуацията, бива подкрепен в по-голяма или по-малка степен един или друг стил на привързаност – например прегрижването след първоначалното неглижиране ще подкрепи амбивалентния стил на привързване, характеризиращ се е постоянно търсене на близост от страна на детето, със силна тревога, когато родителят е извън полезрението или пък с прекомерен израз на тревожността (тръшкане). Докато родителски действия, наказващи проявите на тревожност ще формират избягващ стил на привързаност, в израз на който детето постепенно се учи да избягва близост.

Връзката с границите

Понятието граници в психологията и в консултирането на родители, често се свързва с определяне на правила, с рамкиране на условия на функциониране на децата и родителите в социалното обкръжение, което обитават. Тук обаче бих искала да обърна внимание на други значения на границите в смисъла на човешкото функциониране. 

От една страна, междуличностните граници може да разберем като онези неписани правила и явления, които разграничават един индивид от друг. Границите „признават“ правото на един човек да има свои собствени мисли, чувства, преживявания, различни от тези на другите, дори на най-близките им хора. Тогава, когато сме способни като родители да признаем различността и уникалността на своите деца, т.е. да им признаем личните граници, чрез които демонстрират своята самостоятелност или своя начин да преживяват и преодоляват една или друга житейска ситуация – тогава сме много по-способни да реагираме адекватно на проявите на системата на привързаност на детето, да го подкрепим в регулиране на стреса по подходящ начин и да допринасяме за формиране на сигурна привързаност. 

Тогава, когато родителят може да отграничи себе си и детето като отделни индивиди (след първата година от развитието на детето, защото преди това майката и бебето живеят в една здравословна слятост), тогава може да се случва и здравата връзка помежду им. Наличието на добри междуличностни граници помага на родителите, освен да признаят и приемат различността на детето си, да разграничат своите затруднения и фрустрация от тази на детето и да не пренасят към детето очакване да се грижи за родителската неволя, защото нека бъдем честни – това не е работа на детето. 

Колко често сте виждали родители, засрамени от едно или друго поведение на детето им.

Това чувство за срам би могло да провокира една или друга родителска реакция спрямо детето. Тази реакция, ще има за цел да успокои родителския срам и неудовлетворение и няма да има много общо със стреса, страха, неудоволствието, което детето преживява в ситуацията. Така бива игнорирана детската емоция, довела до неприемливото поведение и се проявява неосъзнато изискване към детето да се погрижи за благополучието на родителя.

Друг аспект на граници или разграничаване, който е много ценен за пълноценно родителско поведение е способността на родителя да разграничава сам за себе си различните роли, които изпълнява в живота. Един родител едновременно е родител, дете на своите родители, професионалист (нечий служител или работодател), интимен партньор, приятел, колега, съсед и прочие. Способността на родителя да разграничава ролята си на родител от другите свои роли е ключова за качеството на взаимоотношенията с детето. Да си представим, че родителят е разстроен от нещо, случващо се в професионалния му/и живот. От това до колко успява да овладява тази фрустрация, общувайки с детето и до колко осъзнава влиянието, което професионалната ситуация оказва на времето, прекарано с детето, зависи как той/тя (родителят) ще откликва на апелите на детето за утешаване. В тази връзка изключително важно за родителите е умението от една страна да поемат отговорност за своето лично удовлетворение и дискомфорт, и от друга да намират подкрепа от друг възрастен, когато им е трудно да се справят сами, за да не пренасят осъзнато или не отговорността за своето добруване върху децата. 

В заключение споделям определението за достатъчно добър родител, което съм научила от един мой учител:

Добрият родител е този, който умее следните 3 неща: 

1. да обича безусловно детето си (тогава, когато то е слънчево същество, но и когато е автор на неприемливи дела, т.е. да бъде отделено възприятието за постъпката, от възприятието за детето)
2. да подкрепя всяко решение на своето дете
3. да познава и управлява собствения си емоционален свят.

Автор на темата привързаност и граници е Татяна Добрева, психолог

Материалът е част от дигитално списание на Академия за родители. Можеш да го изтеглиш безплатно в удобен формат: