Когато порасна няма да правя така

Да бъдеш родител е предизвикателство, което разтърсва целия ни свят. Децата ни предизвикват у нас силна нежност и радост, провокират изблик на енергия и желание за действие, за чието съществуване не сме подозирали. Но безсънните нощи и тревожността, предизвикана от непознати за нас роли пораждат различен тип емоции. Ние непрекъснато се приспособяваме към ролята на родител. Тя се състои от това да се справяме с истериите на децата, от началните години, през първи срещи, та чак до кандидатстване за университет.

Преминавайки през всичко това може да се окаже, че често си спомняме за силните емоции, изпитани през нашето собствено детство.

Може да почувстваме една след друга емоции като яростна привързаност, буен гняв и парализиращ страх – или всички наведнъж. Това интензивно напрежение може да изкара и най-лошото у нас, правейки ни нетърпеливи, раздразнителни и безчувствени в моментите, в които най-много се опитваме да бъдем добри родители. От устата ни могат да се изплъзнат реплики, чути от родителите ни, реплики, които самите ние бихме определили като нехайни, сурови и безпочвени: “Защото така казвам!”

Голяма част от най-новите изследвания в неврологията потвърждават, че има биологична основа за силните емоции, които чувстваме. Заради начина, по който работи нашата памет и лимбична система в главния мозък, опитът ни като родител е завинаги свързан с времето, когато самите ние сме били деца. Разбирането на тази връзка ни позволява да се грижим добре за себе си и взимаме правилни решения като например ограничаването на стресови фактори от миналото. И така, когато децата ни изпитват силни емоции, ще сме по-добре подготвени да бъдем до тях.

Защо да си родител е такова изпитание?

В предаността си към нашите деца можем да си поставим високи стандарти за нивото на грижата, която им предоставяме.

Стандарти, които често са невероятно трудни за достигане. Може да си мислим, че трябва да знаем по презумпция как да сме добри родители. Често си казваме неща като: “Майка ми е нямала нужда от уроци за родители, за да ме отгледа. Аз съм умен човек, защо се чувствам толкова изгубен?“

Като родители, обаче, ние имаме нужда от подкрепа и енергия.

Нуждаем се от време, за да разговаряме, да играем, да се наслаждаваме един на друг. Да решаваме проблемите в семейството си, да споделяме трапезата заедно, да сме съседи и приятели и да учим нови неща. Нуждаем се от време, за да се грижим добре за себе си и за своите близки.

Моментите, когато децата ни се нуждаят от успокояваща подкрепа и внимание, често са най-трудни за нас. Техните изблици на емоции могат да ни се сторят непреодолими, неудобни или неловки. Възможно е да мислим, че защото отглеждаме децата си в един „суров“ свят, трябва да ги научим да не показват такава уязвимост или слабост.

Ниският ни праг на толеранс към детските емоции е може би резултат на наши лични преживявания от детството. Тогава когато сме били заплашвани, игнорирани, засрамени или наказани за опита си да изразим своите чувства. Тъй като тези чувства никога не са били приети за валидни, емоциите на децата ни ни припомнят насъбралата се през годината болка от детството.

Как може да се справяш със стреса да бъдеш родител?

Изключително важно за родителите е да имат човек на когото да споделят. Говорейки, те се освобождават от емоционалното напрежение, натрупано в живота им. Получаването на това внимание им позволява да оказват емоционална подкрепа на децата си. Повечето от нас сме научени да игнорираме емоциите си или да не ги споделяме. Но изразяването на чувства е начинът, по който хората се възстановяват от тежките събития в живота им, било то малки или големи.

Както децата, така и родителите се нуждаят от връзки, които са достатъчно безопасни за да предоставят възможността за свободно споделяне на чувства, натрупали се след плашещи или трудни моменти.

Децата знаят как да разтоварят стреса.

Въпреки че не е общоприет факт, плачът, тантрумите и неконтролируемият смях, са важни пособи, чрез които децата показват чувствата си. Изразяването на емоциите си в дългосрочен план помага на децата да се справят с ежедневните проблеми с увереност и ентусиазъм. Когато извеждате детето си на разходка и това го кара да ви каже: “Винаги ме пришпорваш” или „Никой в парка не ме харесва“, трябва да изслушате детето си въпреки необуздания смях, плач или изблик. Така с времето детето ще възвърне чувството си на увереност и ще затвърди любовта си към вас.

Емоциите, които са накарали детето да се чувства неуверено ще изчезнат и то ще подобри емоционалната си интелигентност. Това се получава най-добре, когато родителят запази самообладание и показва топлина към детето си по време на тези емоционално натоварени моменти.

Емоционалните затруднения на децата често стават и затруднения за родителите.

Ситуациите, които намираме трудни като родители, най-често са същите, с които сме се сблъсквали като деца. Спомените и несъзнателните асоциации могат да стимулират същия център в мозъка ни, който е бил активен през трудните детски моменти.

Например, родител, който е израснал с неприязън към математика и чувствата му са били омаловажени и игнорирани, може да намери за трудно да изслуша чувствата на дете, което се бори с алгебрата. Случва се така, че емоции от отминали дни ни управляват и сме емоционално дистанцирани от настоящия момент. Трудно ни е да разберем децата си или да отговорим с интерес, нежност и здравословна смесица от любов и определяне на граници.

Когато сме в дадена ситуация и се чувстваме ядосани, разочаровани, объркани или засрамени, но не сме точно сигурни защо, вероятно това е резултат от неосъзнати спомени. За щастие, изследванията показват, че можем да преобърнем неосъзнатите спомени в съзнати, като разсъждаваме и говорим за опита и чувствата си с разбиращ възрастен. Обменът на активното изслушване между възрастни дава на родителя нужната безопасност, която да доведе до положителна промяна в семейството.

Отделяне на време за изслушване помага на родителя да дистанцира своите емоции от тези на детето.

Родителите са предоставени с възможността да намерят източника на емоциите си и да постъпят така както децата им. Да споделят емоциите си на някого, който ще го е грижа и който няма да се обиди. С течение на времето този вид подкрепа ни помага да съборим онези емоционални стени, които ни пречат да се наслаждаваме на живота с нашите деца.

Най-важното нещо, което можем да направим, когато се окажем разстроени от определен проблем, в даден период от годината или дори в конкретен етап от живота на детето ни, е да спрем и да отделим време, за да помислим върху тези чувства.

В „Listening Partnerships for Parents“ Пати Уипфър посочва конкретни въпроси, върху които може да помислите, ако осъзнаете, че миналото влияе на сегашното и на начина ви на поведение. Важно е да отделяте време за да си зададете тези въпроси и да включите друг възрастен, който да ви накара да се почувствате обгрижени. След това сменете местата си, дайте своята топлина и внимание на другия човек, докато той размишлява върху собствените си проблеми.

Тези неформални партньорства осигуряват пространство, в което да мислите на глас без задръжки или притеснения.

Оставете чувствата да се излеят, да кажете истината или просто да дадете гласност на терзанията, които ви глождят отвътре. Така вие освобождавате емоционалното напрежение, изградено в резултат на проблем или конфликт. Изследването на живота ви като родител, докато друг възрастен предоставя уважение, сигурност и приемственост е силно преживяване. Ще можем спокойно да изразяваме насъбралите се емоции както и от далечното минало, така и от миналата седмица. Разполагайки с такова пространство можем да облекчим чувството на самота и болката от минали години.

Ние като родителите работим усърдно, за да предложим този вид емоционални грижи на нашите деца. Ние също заслужаваме и се нуждаем от този вид любяща подкрепа за себе си.

Източник. Благодарим за доброволния превод на Анна-Мария Димитрова!