Загубата на дете: семейни динамики при най-дълбоката рана

Първото ми намерение беше да напиша текст със заглавие, „Как родителят да се справи със загубата на дете“. Но си дадох сметка, че такова заглавие би било твърде претенциозно. Спомних си за един над 80 годишен мъж, с когото имах сесии. Беше загубил наскоро съпругата си /ще я нарека Лиза/. На първата сесия разбрах, че преди 60 години те двамата бяха загубили двумесечно бебе на име  Александър. Споменавайки детето, този мъж заговори през сълзи: „Лиза си отиде при Сашко!“ Беше ясно, че той и жена му 60 години бяха чували като един постоянен душевен фон гласът на тяхното дете, който ги вика.

Напълно ясни са основанията да си мислим, че подобна болка е нормално и дори морално да е неизлечима.

Или, както пише любимата ми поетеса Емили Дикинсън:

*           *           *

Казват – лекувало времето.

Времето не лекува.

Мъката – като жилите –

със възрастта се подува.

Времето е проверката

за болестта голяма.

То би помогнало само там,

където болест няма.

Но пак от сферата на висшата словесност – поезията, намираме мощен контрапункт в една българска народна песен. В тази песен се пее за безутешното страдание на една майка за починалия ѝ син. Ала ето какво казва синът на майка си:

„Мале, мила мале!

Стига, мале, плака!

Твоите сълзи, мале,

рекичка станаха.

Не мога да мина,

та в Рая да ида!“

Тук виждаме и обратната страна на медала. Майката обича безмерно своя син и сякаш е загърбила живота си. Тя не може вече да прави нищо друго, освен да плаче. Но синът също безмерно обича майка си. И това, че тя приживе е скъсала връзката си с живота, пречи на душата му да намери покой. Той не може да си даде право да отиде в Рая… Да, наистина, има дълбок смисъл в това, когато се чувстваме раздирани от страдание заради някаква загуба, да се поставим и на мястото на този, за когото страдаме. И да се запитаме той чувства ли се щастлив с любовта ни, когато страдам по този начин? Или пък се чувства виновен и натоварен. Ние не може да не страдаме. Но как формата и качеството на нашето страдание резонира с неговата душа?

Тук ще се потопим в по-широкия семеен контекст на загубата. Какво става с динамиката на семейните отношения, когато загубим дете?

Аборти по желание и спонтанни аборти

Слагам абортите по желание и спонтанните аборти на едно място, защото между тях има общи неща. Обикновено всяка майка, която е правила аборти по желание, на някакво много дълбоко ниво има копнеж да върне тези деца в утробата си и да ги доизноси. Бащите също имат силна емоционална свързаност с абортираните и спонтанно абортираните деца. Но жените в страданието си често не са склонни да видят тази емоционална връзка и не си представят бащата като човек, с когото да споделят. И това притъпява смисъла на партньорството.

Когато става дума за поредица от спонтанни аборти, бащите се чувстват отхвърлени, сякаш партньорката им не желае да приеме и да износи техния генетичен материал. Не желае да продължи техния живот. Жената също може да потъне във фантазията, че тези спонтанни аборти са знак от съдбата, че може би мъжът до нея не е този, от когото ѝ е писано да роди живи деца. Ето защо такава поредица от спонтанния аборти или аборти по желание води до дистанция между партньорите, която може да се превърне в пропаст и да ги раздели. Особено ако те нямат навика и взаимното доверие да страдат един пред друг.

Затова всички психолози, психотерапевти и всички книги по приложна психология призовават хората да си говорят, за да могат да се чувстват заедно в трудностите и заедно да излизат от тях.

В семейства, в които има спонтанно абортирани деца и живородени деца, много често се наблюдава следната динамика: майката се свързва по-дълбоко със загубените деца. Това е особено валидно, ако спонтанно абортираното дете е първата бременност. Живите деца на свой ред застават по-близо до бащата. Ето защо в такива семейства се появяват напрежения. Майката се чувства изоставена от партньора си сама да изстрадва загубеното дете. Но това не винаги е вярно. Често и самата жена не допуска мъжа до нейното страдание, сякаш то е личен приоритет. Нещо женско, което мъжът не може да разбере. Това още повече засилва връзката между бащата и живите деца и разцеплението в семейството се задълбочава. И колкото родителите са по-способни да бъдат заедно както при страданието по загубените деца, така и при  удовлетвореността от живите, толкова семейството остава по-здраво.

Мъртво родени деца

Колкото по дълго детето е било в утробата на майката, толкова по-голямо е страданието при неговата загуба. И докато принадлежността към семейството на абортираните и спонтанно абортираните деца за мнозина е под въпрос, за мъртво родените тази принадлежност е очевидна. Те имат име, рождените им дати се помнят и създават силен емоционален фон, когато наближат. Тук още по-голяма стойност има правилото за споделяне при преживяването на загубата.

Но българската акушеро-гинекологична практика създава и още една тема, свързана с мъртво родените деца и децата, родени с тежки смъртоносни увреждания. Години наред тези деца са били третирани като биологичен отпадък и телата им не са били предоставяни на родителите, за да извършат с тях обичайните погребални ритуали, които подпомагат душата да приеме загубата.

А най-лошото е, че здравните работници, водени от благовидния предлог да не  създават на майката негативен образ за раждането (с идеята: „Ти си млада и ще се родиш други деца“), често решават, че е по-добре тя да не вижда детето. Само че тук има дълбоко неразбиране на майчиното сърце. Ако майката не е видяла мъртвата си рожба, тя не може да повярва в смъртта на детето. Представя си, че то е живо и лекарите са го откраднали, продали или дали за осиновяване. И цял живот го търси и го „вижда“, когато срещу нея идва човек на възрастта, на която би било и нейното дете.

За майчиното сърце да приемеш за вярно, че детето ти е мъртво, без да си го видял, е все едно ти сам да предадеш детето си и да го умъртвиш с неверието си, че то е живо.

Ето и финала на стихотворението на Христо Фотев „Елегия“, където той описва как ще реагира майка му, ако ѝ съобщят, че синът ѝ е умрял:

„Тя няма да повярва, че земята

завинаги ме е прибрала

и на дърветата, и на цветята

ме е раздала.

Тя като сянка тихо ще излиза

и ще ви пита, няма да ви слуша,

видели ли сте бялата ми риза

по вода и суша.“

Тук е мястото да споменем и да почетем усилията на д-р Бояна Петкова, която създаде фондация „Макове за Мери“ и успя да се пребори за промени в законодателството, даващи право на родителите да изискват телата на тези свои деца, за да ги оплачат и погребат. Да се сбогуват с тях, а не да потъват в болезнени фантазии.

Символично присъствие на загубените деца

Абортираните, спонтанно абортираните, мъртво родените и починалите около раждането деца, съвсем разбираемо фиксират погледа на майката върху себе си. Поради тази причина тя става по-тревожна и е склонна да проектира чувствата си към загубените деца върху живите. Тоест – склонна е да се тревожи за тях свръх нормата. Майки в подобна ситуация могат да ползват следната практика: на място в дома си, където те преценят за подходящо, да поставят някакви предмети, които да символизират загубените деца.

В моята практика най-често съм препоръчвал това да бъдат дълготрайни цветя в саксия, които да бъдат наречени на децата. Каква е ползата от това? Ползата е, че тези символични цветя помагат на майката да визуализира ежедневно разликата между загубените и живите деца и да преодолее проекцията, която прави несъзнателно. Така, влизайки в стаята, тя може да си даде сметка, че ето там на перваза са цветята, които символизират загубените деца, а там на дивана са живите деца. Те са нещо различно. И живите деца не са застрашени от болест и смърт.

Какво да предприемем, ако детето изживее травмиращо събитие

Загуба на живородени здрави деца

Такава загуба е още по-трудна за преживяване и остава дълбок отпечатък в душите на всички от семейната система на детето. Траурът е дълъг и преминава през различни етапи, описани много подробно от д-р Елизабет Кюблер-Рос в нейната вече класическа книга „За смъртта и умирането“. Тези етапи са:

Отричане

На този начален етап шокът е толкова силен, че човек отрича и отказва да приема реалността на загубата.

Гняв

Следва гневна реакция, насочена към Бог, съдбата, към други хора.

Търсене на вина

Особено дълго може да продължи етапът с търсенето на вина: в себе си и в някой друг.

Депресия

Този етап на тъга и безнадеждност е най-тежък и сякаш предходния етап с търсенето на вина има функцията да го отложи във времето.

Приемане

Накрая, мнозина постепенно приемат реалността на загубата и започват да се адаптират към новия си начин на живот, без човека, когото са изгубили. Това, естествено, не означава да го забравят.

Достигането на етапа на приемане може да стане далеч по-лесно, ако родителите тръгнат по пътя на психотерапията.

При опитен професионалист те могат обстойно да разгледат и споделят всичко, което ги измъчва. А това най-често са:

• загуба на цел и смисъл на живота и мисли за събиране с детето, като го последват в отвъдното;
• чувство за безполезност и занемаряване на външния вид;
• загуба на енергиен потенциал и забавяне на движенията, апатия;
• слухови и зрителни халюцинации; склонност детето да се чува и вижда навсякъде;
• силно безпокойство, проблеми със съня, кошмари, затруднено извършване на ежедневни дейности;

Обръщането към психотерапия не означава, че болката ще изчезне напълно.

Означава, че с нея ще може да се живее и да се върви напред. Психотерапията дава алтернатива и по-дълбоко разбиране. Тя е начин и родителите по-лесно да се справят с мъчителния ефект от непоисканите съвети от определени роднини и приятели. Какви точно роднини и приятели  имам предвид? Такива, които ги „успокояват“ с бездушни фрази, звучащи така:

• Наставления и баналности: „Не се отчайвай!“, „Ох, пак ли сълзи?“ „Времето лекува“ „Всичко ще бъде наред“ „Трябва да бъдете силни заради другите си деца“. Подобни фрази не носят никаква утеха на майката, а по-скоро са обидни.
• Или пък дълбоко нараняващото: „Ти си още млада и ще си имаш още деца.“ „Добре, че имаш още живи деца“. Сякаш детето може нещо да го замести.
• Или: „То се измъчи от тази болест, горкото! По-добре, че си тръгна!“

Хората, претърпели загуба, е добре да развият инстинкта си да отбягват близки и познати, които ги успокояват по този начин.

От друга страна, освен терапията, с не по-малка ценност е претърпелите загуба на дете да се сближават и общуват с други хора със същата загуба или с хора, даващи искрено и дълбоко съчувствие. Така те активно формират чиста, добронамерена и лечебна социална среда. Думите на хората, способни на такава подкрепа, могат да звучат така:

• Прости думи, изречени от сърце: „Много съжалявам, че се случи така. Вашият син беше прекрасен човек и много ми липсва.“
• Готовност за изслушване: „Непременно ми се обаждай, ако поискаш да поговорим или просто да бъдем заедно“.
• Почитане на паметта: „Винаги съм се възхищавала от него и съм си мечтаела и аз да имам такова слънчево и разумно дете.“
• Предлагане на практическа помощ:  „Ако имате нужда, мога да помогна с пазаруването или да ви вземем с нас на вилата за няколко дни“

Укорът като заместител на скръбта

В стремежа си да избегнат болката много често родителите са склонни да търсят виновници за смъртта на детето. Ако в нуждата си да намерят виновник те започнат да се обвиняват взаимно, това може да причини раздялата на двойката. И с тази раздяла те губят връзката с човека, който има най-дълбокото основание да им съчувства и да ги разбира. Търсенето на виновник всъщност представлява заместител на скръбта. Но ако успеем да преодолеем скръбта, ние преодоляваме и любовта. Защото при загуба скръбта е неизменна част на любовта.

Същият ефект има и обвиняването на други хора: родителите на партньора или собствените родители, лекари или хора, участвали в инцидента, при който е загинал обичаният от нас човек. В такива случаи любовта отива на по заден план.

Също така е разпространено и самообвинението на родителя: „Аз съм виновен, че не те опазих жив!“ Но в това мислене има нещо твърде пресилено и дори надменно. Зад него стои идеята, че от мен зависи нещо толкова голямо като живота и смъртта. Ние хората сме далеч от такова всемогъщество.

Гласът на вината звучи във фразата: „Как можа да се случи такава несправедливост!? Ти да си тръгнеш от този свят, а аз да остана!“ Много по-успокояващо звучи: „Ти си тръгна, а аз ще поживея още малко и ще дойда. Пази ми място при теб!“

Децата заместители 

Понякога родителите скоро след загуба на едно дете зачеват друго и ако то е от същия пол, решават да му дадат името на починалото дете. В този случай и двете деца биват отхвърлени. Починалото дете е отхвърлено, защото не му е дадено правото да си тръгне от този свят. На новороденото пък родителите сякаш му казват: „Нужно си ни само като някой, който да ни излекува от болката по другото дете. Ти само по себе си нямаш стойност!“

Много често в ролята на дете-заместител влизат осиновени деца. Така те попадат  в ситуация, в която са двойно ударени от съдбата: първия път, когато родната им майка ги изоставя и втория път, когато осиновителите ги осиновяват, за да представляват някой друг в техните очи.

С такива хватки болката не се лекува. Раните само се покриват и възпаляват още повече.

Детският страх от умирането

Идеализиране на загубеното дете

Склонността на родителите и особено на майките да се фиксират по един нездрав начин върху починалите деца много често води до идеализация на тези деца. Нещо, от което живите деца страдат неимоверно. Сравняването на децата с когото и да било е може би най-разпространената причина за детско страдание на планетата Земя. Но когато те сравняват с живо дете и ти го сочат за пример, ти все пак имаш някакъв шанс да достигнеш и дори да надминеш неговите качества и да заживееш с чувството, че най-после си заслужил любовта на мама и татко. Ако детето-идеал е мъртво, шансът ти е равен на нула. Такива страдания водят до трайни последици за живота и психичното благосъстояние на другите деца в семейството.

Автор: Людмил Стефанов е психолог и психотерапевт в София с над 30 години опит. Утвърждава се като един от най-популярните професионалисти в страната, работещи с метода Семейни констелации. Води терапевтични групи.

Наръчник за родители на деца, преживели травмиращи събития