Как да говорим с детето за провала

Защо грешките не трябва да бъдат поправяни веднага и как да не се страхуваме от собствените си неуспехи

Едно дете се прибира от училище и казва: „Получих 3.“ Преди още да е успяло да довърши изречението, родителят вече е казал: „Защо? Учи ли?“, „Колко имаха другите?“, „Трябваше да ми кажеш, че не разбираш материала“.

Реакцията е разбираема. Повечето родители не искат детето им да страда или да се проваля. И точно тук се появява един от парадоксите на родителството: понякога в желанието си да предпазим детето от провал, му отнемаме възможността да се научи как да преживява провала. А това умение ще му бъде необходимо цял живот.

Няма училище, което да го научи как да понесе отказ, раздяла, лоша оценка, загубено състезание, пропусната възможност или ситуация, в която друг е бил по-добър. Това се учи чрез преживяване.

Защо поемането на риск е важно за развитието на детето

Първата грешка е да превърнем резултата в оценка на детето

„Не си се постарал.“

„Ти можеш повече.“

„Това не е като теб.“

Понякога тези изречения звучат мотивиращо, но детето може да чуе нещо съвсем различно: „Когато резултатът ми е добър, съм достатъчно добър.“ Това е основата на т.нар. условна самооценка, при която усещането за собствена стойност започва да зависи от представянето. И тогава детето не се страхува просто от двойката, а изпитва ужас какво ще означава двойката за него.

Затова е много по-полезно да разделяме човека от резултата. „Тази оценка не показва колко струваш. Показва как си се справил с тази конкретна задача.“

Не бързайте да решавате проблема

Когато детето плаче, защото е загубило състезание, първият импулс често е да кажем: „Няма нищо.“ Има. За детето има.

Ако е вложило много усилия, загубата може да бъде истински болезнена. Когато веднага кажем „няма нищо“, ние неволно му даваме сигнал, че емоцията му е прекалена. По-добре: „Знам, че много ти се искаше да спечелиш.“ „Разочарован си.“ „Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?“ Едва след като емоцията бъде приета, можем да преминем към анализа.

Това не означава да оставим детето да се самосъжалява. Означава първо да помогнем на нервната система да се успокои, а после да очакваме от него мислене и учене.

Един от най-полезните въпроси е „Какво научи?“

Не „Защо сгреши?“, а: „Какво разбра сега, което не знаеше преди?“ Този въпрос променя фокуса от вината към информацията. Грешката вече не е доказателство, че детето не може. Тя става обратна връзка.

Тук идва и концепцията за т.нар. growth mindset, популяризирана от психолога Карол Дуек. Идеята не е просто да повтаряме на децата „Можеш всичко“, защото това също може да бъде нереалистично. По-важното е да им помогнем да разберат, че способностите могат да се развиват чрез практика, стратегии, обратна връзка и време. „Още не можеш“ е много по-полезно от „Не можеш“.

Но има и друг проблем: прекомерната похвала

Понякога родителите се страхуват да критикуват детето и преминават в обратната крайност. „Ти си гений!“ „Ти си най-добрият!“ „Всичко ти се отдава!“

Това може да изглежда подкрепящо, но ако детето свикне да получава постоянна похвала за интелигентност или талант, то може да започне да избягва задачи, в които има риск да изглежда некомпетентно.

Затова е по-полезно да хвалим процеса конкретно. „Видях, че опита още два начина.“ „Този път не се отказа, когато не се получи.“ „Сам забеляза къде е грешката.“ Така детето разбира какво реално може да контролира.

Наръчник: Как правилно да хвалим детето

Има грешки, които трябва да останат

Това е трудно за родителите. Ако детето забрави домашното, не е задължително ние да го носим до училище. Ако не си приготви екипа за тренировка, не е задължително да тичаме след него. Ако не си научи урока, не е необходимо да стоим до полунощ, за да го спасим и да учим с него.

Разбира се, възрастта има значение. Малкото дете има нужда от повече подкрепа, а по-голямото може постепенно да поема повече отговорност. Но естествените последствия са част от ученето и понякога най-доброто, което можем да кажем, е: „Разбирам, че си разочарован. Нека видим какво можеш да направиш следващия път.“

Какво искаме да научи детето?

Не че винаги ще успява, че трябва да бъде най-доброто или че грешките са прекрасни и трябва да им се радваме. Искаме да научи нещо много по-практично: че може да сгреши и след това да продължи. Че една лоша оценка не го определя. Че може да поиска помощ и че разочарованието не е опасно. Че има право да бъде тъжен, когато нещо не се получи, без това да означава, че трябва да се откаже. И може би най-важното: че у дома няма нужда да бъде успешен, за да бъде обичан.

Това е сигурността, от която детето има нужда, за да има смелостта да опитвa.

Майка, не супергерой: позволи си да не можеш